— Лорд Златен? — попитах тихо.
— Да, това му беше името.
Нямах представа за какво е говорил Шутът.
Болката се надигаше като приливна вълна. Опитах се да задържа мислите си, но не можех. Отблъснах страха си и открих, че под него се крие гняв. Не заслужавах това. Защо ме бяха оставили тук? Можеше да умра в тази килия.
Усещах как Предан опипва неуверено в краищата на ума ми.
— Толкова съм уморен… — Исках да го предам с Умението, но го изрекох на глас. Болката ме изгаряше. Дясната ми ръка беше безсилна. Затворих очи, съсредоточих се и се опитах да достигна принца. Но вместо това потънах в мрак.
Следващите няколко дни минаха покрай мен като моментни картини, осветени от блясъка на мълнии по време на буря. Малкото спомени бяха ярки и рязко очертани, но твърде откъслечни и почти лишени от смисъл. Някакъв мъж, предполагам лечител, погледна пълния с кръвта ми тас и заяви, че била твърде тъмна. Съкилийникът ми горчиво се оплака на някого през решетката на вратата, че вонята можела да задуши и коза. Взирах се в странната шарка от слама на пода и слушах Хеп да крещи и да ругае някого. Отчаяно ми се искаше да млъкне, за да не пострада и той. Да си в съзнание означава да си уплашен. Болен, ранен и уплашен. Сам. Бяха ме оставили да умра сам тук, за да не ги притеснявам. Сънят донасяше старите кошмари на Нощни очи за мръсна клетка и жестоки побои.
Умението е магия, изискваща физическа сила, ясен фокусиран ум и силна воля. Нямах нито едно от тези неща. Вълните на Умението от Предан ме удряха и заливаха, без да оставят никакви ясни мисли. Знаех само, че се опитва да ме достигне, и от все сърце ми се искаше да престане. Нуждаех се от тишина и покой, за да мога да се скрия от болката. Понякога усещах и Копривка. Не вярвам да е усетила, че ме достига.
Между тези проблясъци на будуване и пълни с кошмари сънища живеех друг живот. Заоблените хълмове под сивото небе бяха гладки и побелели от сняг. Нямаше дървета, храсти, дори стърчащи от земята камъни. Само сняг, шепнещ вятър и постоянен здрач. Единствено следите на Нощни очи нарушаваха гладкото бяло еднообразие. Следвах ги упорито. Щях да го намеря и да съм с него. Не можеше да е много далеч от мен. Веднъж песента на вятъра се превърна във вълчи вой в далечината и се опитах да забързам. Усилието само ме събуди за студената смрад на килията. Размърдах се и нещо горещо и вонящо потече от раната ми. Отново затворих очи и потърсих покоя на снежните хълмове.
Трябваше да минат седмици, преди да навържа цялата последователност на събитията. Липсващата кесия с необработени скъпоценни камъни на лорд Златен била намерена в къщата на Лодвайн. Не че бил известен в града под това име. Славея се оказа права. Съседите познавали едноръкия като Кеплер. Един очевидец казал, че видял мъж (вероятно мен) да гони друг мъж (може би Паджет), който влязъл в къщата на Кеплер. Явно съм бил обран, докато съм носел камъните да бъдат шлифовани от бижутер. Втурнал съм се след крадците, завързала се схватка и съм избил всичките, като самият аз съм бил тежко ранен. След това храбро съм убил побеснелия кон, преди да успее да се освободи от навеса и да изпотъпче хората на улицата. От виновник за тройно убийство изведнъж се бях издигнал до верен слуга, готов да жертва живота си за собствеността на своя господар. Тъй като никой не се появи да възрази и дори да прибере телата на „Кеплер“ и Паджет, тази версия се превърна в приета истина. Съседите на козаря скоро започнали да говорят как им се сторило, че Кеплер има доста посетители, пристигащи и заминаващи в най-необичайни часове.
И така на лорд Златен било позволено да прибере каквото е останало от мен и той изпратил двама души да ме отнесат у дома. Почти не си спомням как ме отнесоха на носилка до замъка. Помня обаче как ме посрещна лорд Златен: държеше парфюмирана кърпичка пред устата и носа си и им нареди да ме сложат в леглото ми. После им плати щедро и им благодари, че са ме върнали да умра у дома. Затворих очи в тъмната си стая и се опитах да направя точно това.
Фрагменти от разговори се носеха като падащи есенни листа в спомените ми. Вливаха се в главата ми и я изпълваха като чужди мебели в доскоро позната стая. Не можех да се откъсна от тях. Нещо ме задържаше там здраво като ръката, която беше стиснала моята.
— … не можем да го местим пак, дори да успеете да качите носилката по онези стълби. Ще трябва да го направиш тук.