— Не знам как. Не знам как. Не знам как! — Това беше от Предан. — Еда и Ел, Сенч, не съм инат. Мислиш ли, че не бих го спасил, ако мога? Но не знам как. Дори не съм сигурен какво искаш да направя.
Смърди по-лошо и от кучешко лайно. Шишко беше отегчен и му се искаше да е някъде другаде.
Сенч търпеливо обясни:
— Няма значение, че не знаеш как. Ще умре, ако не направим нещо. Ако опиташ и това го убие, поне ще е по-бързо от сегашните му мъчения. А сега искам внимателно да прегледаш тези рисунки. Мое дело са, направих ги преди много години. На тази е показано как изглеждат непокътнати органи…
Махнах се от тях. Благословен мрак за известно време. Но тъкмо намерих заснежените хълмове — и те отново ме издърпаха обратно. Ръцете им ме докосваха. Дрехите ми бяха срязани. Някой повръщаше и задъханият Сенч им каза да се махат, докато не ги повикат. Дращещи парцали, студена и едновременно гореща вода върху раната ми. Тъжен женски глас до мен.
— Безнадеждно е. Не е ли по-добре да го оставим да си иде с мир?
— Не! — Помислих си, че е гласът на крал Умен. После се сетих, че не може да е той. Трябваше да е Сенч, гласът му беше като на брат му. — Извикайте принца. Време е.
После усетих ледените ръце на принца върху плътта си, от двете страни на раната.
— Просто насочи Умението към тялото му — каза му Сенч. — Предавай в него, виж какво не е наред и го оправи.
— Не знам как — повтори Предан, но усетих как се опитва. Умът му се блъскаше в моя като нощна пеперуда в стъклото на фенер. Опитваше се да достигне мислите ми, не тялото. Отблъснах го немощно. Грешка.
За момент съзнанията ни се докоснаха и се свързаха. Не, рекох му. Не. Остави ме на мира.
Ръцете му се отдръпнаха.
— Не иска — колебливо каза Предан.
— Не ми пука! — яростно отвърна Сенч. — Няма право да умре. Няма да го позволя!
Внезапно думите му зазвучаха по-силно, явно крещеше в ухото ми.
— Фиц, чуваш ли ме? Чуваш ли ме, момче? Няма да ти позволя да умреш, така че вземи ни помогни, копеле с копеле! Стига си се самосъжалявал! Бори се за живота си!
— Фиц? — В гласа на Предан имаше изумление и ужас. — Копеле?!
Миг мълчание.
— Той си е копеле, също като мен — рязко обясни Сенч. — Това е стара шега помежду ни: че думата жили само когато е от някой, който не е такъв.
Тъпо, Сенч, тъпо — искаше ми се да му кажа. А Предан те познава твърде добре, за да се върже.
Някой приглади косата ми назад и ме хвана за ръката. Помислих си, че е Шутът. Опитах се да стисна тънката му ръка, да му покажа по някакъв начин, че бих го помолил за прошка, ако можех. Изведнъж си помислих за всички хора, с които не се бях сбогувал. Хеп. Кетрикен. Бърич и Моли. Винаги бях искал да се оправя с всички, преди да умра.
— Търпение, майко — промълвих, но никой не ме чу. Може би дори не бях изговорил думите на глас.
— Покажи ми рисунката — каза лорд Златен. Пусна ръката ми и отново потънах в чернотата. Падах, докато не умрях. От мекото като възглавница чело на снежния хълм зърнах летни поляни. Нещо сиво се мярна във високата трева. Нощни очи! Той се обърна и погледна към мен. Оголи зъби, за да ме прогони. Опитах се да тръгна напред, но отново бях измъкнат на повърхността. Мятах се безпомощно като риба на въдица, но тялото ми не помръдваше.
— … правил преди. Или поне нещо подобно. Бях до него, когато използва Умението да излекува вълка си. И преди години изучавах устройството на човешкото тяло. Аз самият нямам Умението, но познавам Фи… Том. Ако можеш да използваш Умението чрез мен, готов съм — настоятелно рече Шутът.
— Трябва да ида до клозета.
— Отивай, Шишко, но се връщай бързо. Разбра ли? Свършиш ли, веднага се връщай. — Долавях раздразнението в гласа на Сенч. И несигурността. — Е, какво толкова? Давай. Опитай.
Усетих как Шутът слага ръце на гърба ми. Ако дланите на Предан бяха студени върху трескавата ми кожа, пръстите на Шута бяха като ледени висулки. Пронизаха ме. Цяла вечност мина в очакване на този ужасяващ и желан допир.
Навремето Шутът ме бе придружил до Планините в търсене на Искрен. Докато ми помагаше да помогна на изтощения ни крал, най-небрежно бе позволил пръстите му да влязат в контакт с посребрените от Умението ръце на Искрен. Физическата проява на магията блестеше като живак. Допирът бе разтърсил Шута и завинаги бе оставил белега си върху него. Сребристата магия постепенно избледня, но си оставаше по върховете на пръстите му и бях виждал как Шутът я използва. Тя му позволяваше да познава най-близко всичко, което докосва, било то дърво, растение или животно. Или пък мен. Преди много време беше оставил отпечатъците от пръстите си върху китката ми. Лорд Златен винаги носеше ръкавици, за да се предпази от случаен контакт. А сега докосващите гърба ми ръце бяха голи.