Ясно усетих момента, когато покритите му с Умение пръсти се допряха до кожата ми. Бяха като малки студени ножове. Докосването му се заби в мен по-бързо от меча, който бе разпрал вътрешностите ми. Не беше нито болезнено, нито приятно; само връзка, проста и чиста, сякаш споделяхме една кожа. Лежах неподвижен под изучаващите ме ръце, без да имам сили дори да треперя, и се молех да не продължава. Нямаше нужда да се боя. Почувствах честта на Шута в това докосване — чест, която бе като броня помежду ни. Изследваше само тялото ми, не сърцето или ума. Изпитах ужасно чувство за вина, когато разбрах колко дълбоко съм наранил приятеля си с моите обвинения. Никога не би поискал от мен нищо, което не му предложа сам. Чух го да говори и думите отекнаха с Умението през мен още преди да стигнат до ушите ми.
— Виждам пораженията, Сенч. Мускулите са като скъсани въжета, дръпнати назад в себе си. Където го е разсякло острието, има гной и отрова, изтича от червата му. Кръвта я разнася по тялото. Не само раната е заразена. Цялото му тяло блести от отрова, като разширяваща се във водата боя или загниване, плъзнало по ствола на дърво. Обхванала го е целия, Сенч. Бедата не е само там, където е минало оръжието, но и на други места, където тялото му се опитва да се излекува, но вместо това отровата го поглъща.
— Можеш ли да го поправиш? Можеш ли да излекуваш тялото му? — Гласът на Сенч бе задавен и слаб, но може би защото мислите на Шута ми се струваха толкова гръмогласни.
— Не. Мога да видя какво не е наред, но наблюдаването не означава поправяне. Той не е дърво, така че не мога просто да издълбая гнилото от здравото. — Шутът замълча. Усещах вътрешната му борба. После заговори пак, гласът му беше пълен с отчаяние. — Провалихме се. Той умира.
— Не. О, не. Не и момчето ми, не и моят Фиц! Моля те, не!
Леки като есенни листа, ръцете на стареца се отпуснаха върху мен. Знаех колко ужасно иска да ме излекува. После дланите му сякаш потънаха в мен и топлината от докосването му потече по вените ми като изгарящо бренди. Някой ахна и усетих, усетих как Шутът докосва с ума си Сенч. Двамата се свързаха с мен. Усилието в Умението им бе съвсем немощно. Гласът на стареца трепереше:
— Предан. Хвани ръката ми. Дай ми сила.
Предан се присъедини към тях. Това разруши всичко. Светлина експлодира в мрака.
— Доведете Шишко! — изкрещя някой. Нямаше значение. Падах дълго, смалявах се все повече и повече. Чух воя на вълците. Ставаше все по-силен.
И тогава усетих светлината. Не беше гореща, а ужасно проникваща. Паднах в нея и се превърнах в нея. Сякаш излизаше от собствените ми очи. Нямаше начин да се скрия.
Беше светлина, която обгаряше, но не осветяваше. Не виждах нищо. Бе непоносимо ярка, а след това яркостта рязко стана още по-силна. Изкрещях, цялото ми тяло изкрещя от силата на пронизващата ме светлина. Бях наместен счупен крайник, отприщена река, грубо сресана сплъстена коса. Поправката ме разкъса. Лечението бе по-лошо от болестта. Сърцето ми спря. Чуха се ужасени викове. После сърцето ми заблъска отново. Въздухът изгори дробовете ми.
Минах през миг на ужасно бодърстване, в който виждах всичко, знаех всичко, усещах всичко. Бяха ме наобиколили в кръг. Умелите пръсти на Шута бяха притиснати в гърба ми. Сенч стискаше другата му ръка, а Предан бе хванал него. Принцът стискаше дебелата китка на Шишко, който стоеше неподвижно като истукан, но Умението ревеше в него като пожар. Очите на Сенч бяха облещени, сякаш щяха да изхвръкнат, стиснатите му зъби — оголени в радостна усмивка. Лицето на Предан бе побеляло от страх; беше стиснал очи. А Шутът — Шутът беше сияещо злато, радост и полет на обсипани със скъпоценни камъни дракони в ясното синьо небе. И внезапно изпищя като жена:
— Спрете! Спрете! Спрете! Твърде много е, прекалихме!
Пуснаха ме. Понесох се нататък без тях. Вече не можех да спра. Носех се с бързината на буен поток в клисура, поток, помитащ всякакви боклуци и изтръгващ дървета от корен. Изцеление? Това не бе изцеление. Изцелението е нежност, възстановяване и време. Изцелението, осъзнах внезапно, не е нещо, което един човек прави на друг. Изцелението е онова, което тялото прави за самото себе си, когато му се даде покой, време и сили да го направи. А това беше все едно човек си подпалва краката, за да си стопли ръцете. Тялото ми бълваше загниваща плът и отровни течности. Но не можеш да откъртиш нещо от сграда, без да го замениш, а тухлите за строежа все трябва да дойдат отнякъде. Тялото ми крадеше от самото себе си и го усещах как го прави, но не можех да го спра. И така бях отново едно цяло, но с цената на силата на това цяло. Подобно на стена, иззидана без достатъчно хоросан, силата ми беше жертвана поради оскъдността на материалите. Когато всичко свърши и светът с грохот спря около мен, лежах и ги гледах от локвата мръсотия и отрова, изхвърлена от тялото ми, и нямах сили дори да премигна.