И те също ме гледаха — четиримата души, възстановили тялото ми. Старецът, златният лорд, принцът и идиотът се взираха в мен и в погледите им благоговението се смесваше със страх, удовлетворението — със съжаление.
Така бе образувана котерията на Предан и тя бе толкова слаба, колкото бе лош начинът, по който се бяхме свързали петимата. От времето на котерията от сакати на Кръстосан огън не бе имало толкова прискърбно пъстра сбирка Умели. Самият Шут не притежаваше истинско Умение, а само сребърните сенки на върховете на пръстите си и онази нишка чувствителност към магията, която споделяхме толкова дълго. Шишко имаше огромна сила, но нямаше нито познанията, нито амбицията да учи и да я използва добре. Аз имах Умението, но то винаги избледняваше, за да бликне отново, винаги непредсказуемо, неовладяно и ненадеждно. А Сенч, боговете да са ни на помощ, беше открил собствената си дарба в залеза на годините си. Ликуваше като дете, размахващо дървен меч, без да има представа на какво е способно истинското оръжие. Имаше познанието и амбицията му бе могъща като приливна вълна, но пък му липсваше интуитивното разбиране на Шишко. Само у принца Умението уравновесяваше интелект и амбиция, но беше опетнено от Осезанието. Взирах се в онова, което бях създал, докато умирах, и куражът ме напусна съвсем. Ама че Изменящ! Котерията трябва да дава сила на монарха в момент на нужда. Тази не можеше да работи без него. Котерията трябваше да е изградена върху другарството на избрали се един друг членове. А нашата котерия бе по-скоро като случайно събрала се група в кръчма.
Част от това вайкане явно пролича в очите ми, защото Сенч коленичи до леглото и хвана ръката ми.
— Всичко е наред, момче — окуражаващо рече той. — Ще живееш.
Знаех, че ми желае доброто. Затворих очи, за да не гледам нечестиво ликуващата му физиономия.
Спал съм четири дни и четири нощи. Спал съм, докато са ме къпали и са преобличали разнебитеното ми тяло. После ми казаха, че през тези дни ми давали бульон, вино и каша. Не си спомням. Славея ме била навестявала на няколко пъти и Вим също наминал с възстановителна настойка по рецепта на баба му. Не им позволили да ме видят. Срам ме е да призная, че не помня нищо от това. Вместо това в главата ми нахлуваха спомени, за чието съществуване дори не подозирах. Тичах с глутница вълци по хълмовете. Наблюдавах живота им и копнеех да съм един от тях. Но винаги нещо ме дърпаше и ми напомняше, че рано или късно ще ми се наложи да се върна.
Спомням си нещо обаче. Някой ме прегърна през рамо, изправи ме да седна и задържа до устните ми чаша топло мляко. Никога не съм обичал мляко и се опитах да извърна глава, но посетителката ми бе непреклонна. Трябваше да пия или да се удавя, така че по-голямата част се вля в гърлото ми. Едва когато тя ме сложи отново да легна на възглавниците, се сетих чия е тази силна воля. На моята кралица. Отворих едва-едва очи.
— Съжалявам — изграчих, докато Кетрикен бършеше млякото от четината ми.
Тя се усмихна и видях облекчение в очите й.
— За първи път имаше сила да се съпротивляваш. Да смятам ли, че е признак на възстановяване?
Каза го закачливо, но облекчението й се долавяше явно. Остави кърпата и хвана ръцете ми. Почувствах как костите ми се търкат една в друга от нежното й докосване; цялата плът беше изчезнала от ръцете ми и пръстите ми бяха като нокти на хищна птица. Не можех да понасям вида им, не можех да издържа нежността в сините й очи. Погледнах покрай нея и се намръщих, тъй като не познах къде се намирам. Кетрикен проследи погледа ми и каза:
— Направих някои промени. Не можех да търпя, че лежиш в подобие на килия.
На пода имаше дебел килим от Планините. Лежах на ниска кушетка, а моята благородна кралица седеше с кръстосани крака на пухена възглавница на пода до мен. В ъгъла имаше свещник с дебели ароматни свещи, които стопляха и осветяваха стаята. Имаше шкаф с богато орнаментирани чекмеджета и върху него изящна кана и умивалник. Забелязах под каната края на някакво плетиво. Празната чаша вече беше на ниска масичка до леглото — до купа попара. Ароматът й събуди глада ми. Кетрикен явно видя накъде гледам, защото веднага я взе и гребна една лъжица.
— Ще се справя и сам — побързах да я уверя. Опитах се да седна и се засрамих, че се нуждая от помощта й. Чак сега забелязах висящия на отсрещната стена гоблен. Беше почистен и поправен, но крал Мъдрост ме гледаше както винаги, докато се договаряше с Праотците. Шокът ми трябва да се е изписал на лицето ми, защото Кетрикен се усмихна.