— Само да си донеса стол, момче, и ще седнем да си побъбрим. Изглеждаш много по-добре.
— Мога да ставам.
— Нима? Е, дай ръка тогава. Не, дай да ти помогна, стига си се инатил. Искаш ли да седнем при огъня?
Говореше ми като на слабоумен. Приех го като загриженост и го оставих да ме подкрепя. Седнах в един от меките столове пред камината. Той се отпусна с въздишка в другия. Огледах се за Шута, но лорд Златен отново се бе върнал при писалището си.
Сенч се усмихна и опъна крака към огъня.
— Страшно се радвам, че се оправяш, Фиц. Изкара ни акъла. Трябваха ни всичките ни сили, за да те измъкнем обратно.
— И това е нещо, за което трябва да поговорим — изсумтях.
— Да, но по-нататък. Засега трябва да караш полека и да не се претоварваш. Сън и храна — това ти е нужно най-много.
— Истинска храна — заявих твърдо. — Месо. Няма да събера никакви сили с тия каши.
— О, и вече сме капризни? — Той повдигна вежди. — Е, можеше да се очаква. Ще се погрижа да ти донесат месо за обяд. Достатъчно беше само да кажеш, впрочем. В края на краищата не съм те чувал да говориш, откакто те донесохме тук.
Беше неразумно, но в мен се надигна гняв. Сълзи опариха очите ми. Извърнах се и се помъчих да се овладея. Какво ми ставаше?
Сенч сякаш прочете мисълта ми.
— Фиц. Момчето ми. Не очаквай твърде много от себе си засега. Виждал съм те в доста лоши моменти, а този беше най-лошият. Дай на ума си време да се възстанови. И на тялото си също.
Поех дъх да му кажа, че съм добре. Но изрекох съвсем друго.
— Очаквах да умра там. Сам. — И разпокъсаните ми спомени от затворническата килия отново се втурнаха към мен. Отново изживях ужаса и отчаянието, изпълних се с гняв, че трябва да помня всичко това. Бяха ме изоставили — Сенч, Шутът, Кетрикен, Предан… всички.
— И аз се страхувах от същото — тихо каза Сенч. — Беше тежко за всички ни, но най-лошото беше за теб. Все пак, ако ме беше послушал…
— Да де, всичко е по моя вина. Както винаги.
Лорд Златен заговори през рамо към Сенч:
— Не бива да му говориш по този начин, когато е в подобно състояние. Само ще го разстроиш още повече. По-добре просто го остави.
— Млъквай! — изревах му, но гласът ми премина в писукане още в края на думата.
Сенч ме погледна с ням укор и загриженост. Вдигнах колене до гърдите си и се свих на топка в стола. Дишах на пресекулки. Избърсах очите си с ръкав. Нямаше да плача. Очакваха да се разпадна на парчета, но нямаше да го направя. Просто бях болен и си бях изкарал акъла. Това беше. Поех дъх малко по-спокойно.
— Просто говори с мен — помолих Сенч. Разгънах треперещите си крака и ги спуснах на пода. Мразех се, че съм толкова слаб. — Кажи ми какво стана, без да ми се налага да задавам тъпи въпроси. Започни с Любезен.
Сенч въздъхна тежко.
— Не мисля, че е разумно. — Понечих да възразя, но той вдигна ръка. — Добре де, щом настояваш. Значи така. Любезен. Стигнал до коня си и се върнал в замъка колкото се може по-бързо, без да привлича внимание. Когато се добрал до Предан, едва можел да говори, нали е бил душен. Все пак успял да изграчи, че слугата на лорд Златен го спасил от убийците в града. Успял да каже само толкова. Но било достатъчно на принца да се свърже с мен, след което задвижих нещата.
— Трябваше ни повече време от очакваното, за да те намерим — призна неохотно. — Не очаквах, че ще убиваш, нито че ще позволиш на градската стража да те пипне жив. Но когато разбрах, че си арестуван и обвинен, при първа възможност вкарах свой човек в килията ти. За съжаление те вече бяха извикали лечител да те прегледа, така че не можех да пратя свой. Старшият не искаше и да чуе за освобождаване.
Каза, че бил сигурен, че си убил тези хора, а заради някакъв предишен побой вече те бил набелязал като смутител на реда. Лорд Златен трябваше да се жалва три пъти за изчезналите си камъни, преди някой да се сети да претърси къщата на Лодвайн и да ги намери там. Вече бях осигурил свидетел, че не ти си започнал схватката. Повече от това не бях в състояние да побутна. Докато старшият успя да събере две и две и да проумее, че си защитавал собствеността на господаря си от крадци и те пусна, вече беше на крачка от смъртта.
— Повече не си бил в състояние да побутнеш — казах хладно. Бях сам, премръзнал и умиращ. А той „побутвал“.
— Кралицата искаше да се направи нещо повече. Беше готова да прати гвардията в града и да те измъкне от килията. Не можех да го допусна, Фиц. Защото имаше и други Петнисти. На следващия ден на няколко места имаше разлепени обяви, в които се казваше, че Лодвайн и Паджет са Осезаващи и че агентите на кралицата са ги убили заедно с обвързаните им животни. Подиграваха се със заявеното й намерение да сложи край на несправедливите гонения срещу Осезаващите. Предупреждаваха представителите на Старата кръв да не правят глупостта да й се доверяват и да идват на събранието. А накрая се твърдеше, че тя и креатурите й ще убият всеки, който се опита да каже истината — че собственият й син е Осезаващ. — Замълча за момент. — Така че разбираш. Трябваше да те оставя там. Не исках, Фиц. И не биваше да ти разказвам това.