Ръката му бе върху дръжката вратата. Не се обърна към мен.
— Трябва да почиваш, Фиц, а не да се товариш така. Когато се почувстваш по-добре, ще говорим пак. Знаеш, че съм предпазлив. Довери ми се.
И излезе. Бързо като дете, бягащо в стаята си, за да се измъкне от мъмрене. Или като човек, бягащ от истина, която не желае да чуе.
Свих се в стола си. Гърлото и устата ми бяха пресъхнали, главата ми пулсираше. Вдигнах ръце, за да скрия очите си от светлината. И попитах в тъмното:
— Случвало ли ти се е внезапно да разбереш, че някога си обичал някого, но сега не го харесваш особено?
— Странно, че питаш точно мен — сухо отбеляза Шутът непосредствено зад гърба ми. После го чух как се отдалечава.
Явно съм заспал в стола. Когато се събудих, беше следобед и се бях схванал от спането в неудобна поза. На масичката до стола имаше поднос с храна. Въпреки че беше покрита, вече бе успяла да изстине. Мазнината се беше събрала на малки бучки, които плуваха в бульона. Имаше месо, но и то беше студено. След две хапки дъвченето ме умори. Насилих се да изям всичко, но усетих как се събира на буца в стомаха ми. Бяха ми дали разредено вино, както и редовната млечна попара. Не я исках, но и не можех да кажа какво искам. Така че се принудих да я изям.
От ужасната слабост ми идеше да се разплача като малко дете. Закретах към стаята си. Исках да наплискам лицето си и да видя дали това няма да ме изтръгне от летаргията. В каната имаше вода, а до нея и кърпа, но огледалото ми беше изчезнало — сигурно го бяха отнесли, когато Кетрикен бе направила промените в стаята. Измих се, но това не ме накара да се почувствам по-жив. Легнах си.
Минаха още два дни в същата мъгла на слабост и изтощение. Хранех се и спях, но силите ми сякаш се завръщаха ужасно бавно. Сенч не дойде да ме види. Не се изненадах на това, но и Предан също го нямаше никакъв. Дали Сенч не му бе наредил да стои настрана? Лорд Златен почти не говореше с мен и отпращаше посетителите ми с обяснението, че още съм много слаб, за да се виждам с тях. На два пъти до мен достигна тревожният глас на Хеп, веднъж чух Славея. Нямах сила да се движа, но бездействието ме подлудяваше. Лежах сам в леглото си или седях в стола до камината. Бях едновременно разтревожен и отегчен. Мислех си за свитъците горе в старата стая на Сенч, но предизвикателството на стъпалата ме плашеше. Не можех да се престраша и да помоля Шута за тази услуга. Не само защото нито веднъж не свали маската на лорд Златен. А защото и двамата бяхме затънали в навика хладно и любезно да не си обръщаме внимание. Молбата ми щеше само да влоши още повече отношенията ни, но пък и не можех да се огъна достатъчно, за да опитам друг подход. Вече бях положил достатъчно усилия да поправя нещата и бях отхвърлен. Исках от него да покаже по някакъв начин, че е готов да се сдобрим. Но той не го направи. Така бавно изминаха два нещастни дни.
На третия ден станах, твърдо решен да се стегна. Може би ако станех и се движех, сякаш съм здрав, щях да започна и да се чувствам здрав. Започнах с измиване и реших, че трябва да се обръсна. Четината ми беше на път да се превърне в истинска брада. Отидох бавно до вратата на стаята си. Лорд Златен седеше на масата пред дузина копринени кърпички в различни оттенъци на жълтото и оранжевото и се колебаеше коя да избере. Прочистих гърлото си. Той не помръдна. Добре тогава.
— Лорд Златен, простете за безпокойството. Явно съм забутал някъде огледалото си. Бихте ли ми услужили с някое от вашите?
Не се обърна към мен.
— Мислиш ли, че е разумно?
— Заемането на огледало? Струва ми се, че бръсненето без него е по-малко разумно.
— Исках да кажа, мислиш ли, че е разумно да се бръснеш?
— Мисля, че е крайно време.
— Добре тогава. Ти си решаваш.
Тонът му бе хладен, дори студен, сякаш правех нещо рисковано, в което нямаше намерение да участва. Отиде в стаята си и след малко се върна със собственото си ръчно огледало в изящно украсена сребърна рамка.
Вдигнах го, страхувах се какво съсипано лице ще видя. Шокът от вида ми обаче ме вцепени. Изпуснах огледалото. Чист късмет беше, че падна на килима и не се пръсна на парчета. Бях припадал от болка, но не и от изненада. Все пак не изгубих напълно съзнание, а просто се свлякох по задник на пода.
— Том? — с раздразнение и изненада се обади лорд Златен.
Не му обърнах внимание. Вдигнах огледалото и се погледнах пак. Докоснах лицето си. Белегът, който бях носил толкова време, беше изчезнал. Носът ми не беше идеално прав, но отдавнашното счупване не личеше както преди. Пъхнах ръка под робата си и опипах гърба си. Раната от меча беше изчезнала, да, но го нямаше и стария белег, който ми бе оставила стрелата. Опипах мястото, където се срещаха рамото и шията ми. Преди години един Претопен бе отхапал парче от плътта ми там и ми бе оставил неравен белег. Кожата бе гладка.