Вдигнах очи и открих, че лорд Златен ме гледа смаяно.
— Защо? — възкликнах. — Защо, за Еда, сте сторили това с мен? Всички ще забележат промяната. Как да я обясня?
Той пристъпи крачка напред. В очите му се четеше смущение. Заговори с неохота.
— Но, Том Беджърлок, не сме ти правили нищо.
Не знам какво се е изписало на лицето ми, но той се отдръпна. Продължи хладно:
— Наистина не сме го направили ние. Целта ни беше да затворим раната на гърба ти и да изчистим кръвта ти от отровите. Когато видях как другият ти белег започва да се набръчква и после да изхвърля парчета плът, извиках на другите, че трябва да спрем. Но дори след като се пуснахме и отстъпихме назад…
Опитах се да си спомня този момент, но не успях.
— Може би тялото и Умението са продължили онова, което сте започнали. Не помня.
Той закри устата си с длан и впери поглед в мен.
— Сенч… — Поколеба се, но накрая се насили да продължи. Гласът му бе почти гласът на Шута. — Мисля, че лорд Сенч имаше чувството… Не бива да предполагам какво е чувствал. Само ми се струва, че смята, че си знаел как се прави това, но си го държал в тайна от него.
— Еда и Ел на фльонга — изстенах. Сенч беше прав. Никога не съм бил добър в познаването на чувствата на хората, освен ако не ми го кажат направо. Чувствах, че има някакъв възел помежду ни, но подобно нещо никога не ми бе минавало през главата. Дори и да знаех, че тялото ми се е освободило от белезите, нямаше да си помисля, че Сенч подозира, че му спестявам някаква въображаема тайна. Това бе причината да си тръгне така обиден — беше твърдо решен да продължи да открива всичко, което съм скрил от него. Сгънах крака под себе си и се изправих без помощ. Не че лорд Златен предложи услугите си. Подадох му огледалото и тръгнах към стаята си.
— Така значи. Размисли ли за бръсненето, Беджърлок? — попита лорд Златен.
— Засега да. Качвам се в старата стая на Сенч. Ако му предадеш, че бих искал да поговоря с него там, ще ти бъда благодарен. — Говорех с него, сякаш беше Шутът. Не очаквах отговор и естествено не получих.
Просто нямах сили. Толкова пъти спирах да си почивам по стълбите, че си помислих, че свещта ще изгори и ще остана на тъмно. Когато най-сетне се изкатерих, бях изгубил цялата си амбиция. На вратата ме посрещна порчето Гили. Изтанцува боен танц, призоваваше ме на двубой за територия.
— Твоя е — казах му. — И без това сигурно ще спечелиш.
Без да обръщам внимание на атаките му срещу краката ми, отидох и седнах на леглото, после легнах и веднага заспах.
Когато се събудих, порчето спеше под брадичката ми. Избяга моментално, щом се размърдах. Личеше, че някой е идвал. Смутих се, че не съм го усетил; когато бях свързан с вълка, умът му постоянно беше на стража чрез сетивата ми. Винаги ме будеше, щом усещаше, че чувам нежелан гост. „Станал съм твърде зависим от тези възприятия“, реших, докато спусках краката си на пода. Бях станал твърде зависим от всичко и всеки.
На един разчистен ъгъл на масата бяха оставени чинии и бутилка вино. Гърне супа се топлеше край камината, имаше нови дърва за огъня. Станах и тръгнах направо към храната. Ядох, пих и чаках. И докато чаках, прегледах оставените за мен свитъци. Имаше доклад за Айсфир и драконите от Външните острови. Друг шпионин съобщаваше новини от Бинград и за развитието на войната с Халкида. Върху стар свитък за тръбната мускулатура на човека бяха нанесени допълнения. Детайлите и бележките бяха дело на Сенч. Е, поне пътуването ми през челюстите на смъртта беше допринесло за познанието. Имаше и още три свитъка, вързани заедно. Бяха опърпани и избледнели, писани от една и съща ръка. Описваха серия специални упражнения по Умение за единаци. Намръщих се и се зачудих какво ли означава това. Няколко минути четене ми изясниха нещата. Упражненията бяха за Умел, който няма котерия. Досега никога не ми бе хрумвало, че може да има Умел единак, но се позамислих и реших, че в това няма нищо чудно. Та нали и аз самият бях такъв? Винаги е имало хора, които не са били приемани от другите или просто са предпочитали самотата. При образуването на котериите някои най-вероятно са били изключвани. Упражненията бяха точно за такива.
Докато ги четях, открих, че самотниците най-често са били използвани като шпиони или лечители. Упражненията от първия свитък бяха посветени специално на потайните приложения на Умението за подслушване или внушаване на мисли. Вторият се занимаваше с възстановяването на човешкото тяло. Това ме завладя не само защото аз самият бях минал наскоро през подобно нещо, но и защото потвърждаваше подозренията ми. Тялото често продължаваше онова, което човек е започнал с Умението и волята си. Тялото разбираше изцелението. Но и в същото време разбираше, че понякога бързото възстановяване е по-належащо от идеалното, че затварянето на раната може да е по-важно от гладката кожа след това. Така пишеше в свитъка. Тялото разбираше запазването на силите и резервите за бъдещи нужди. Използващите Умението се предупреждаваха да не пренебрегват предпочитанията на тялото и да внимават да не прекалят с твърде ревностно възстановяване. Запитах се дали Сенч е прочел тази част.