Отиде до лавицата със свитъците и се върна с най-страховитата книга — „Човешката плът“ от Вердад Кожодера. Беше великолепно изработено копие с великолепно изработени корици от хинково дърво и от страниците все още се носеше миризмата на прясно мастило. Явно копието беше съвсем ново. Онзи покварен и безжалостен джамайлийски жрец години наред одирал и разчленявал трупове в манастира си в далечната страна, а когато го разкрили, славата му стигнала чак до Шестте херцогства. Бях чувал за този трактат, но никога не го бях виждал.
— Откъде го намери? — попитах изненадано.
— Поръчах го преди известно време. Търсенето отне две години. И текстът явно е променен. Вердад никога не се е наричал „кожодер“, а в ръкописа думата се споменава многократно. И не вярвам да се е наслаждавал на миризмата на разлагаща се плът, както се твърди тук. Книгата ми трябваше заради илюстрациите, а не заради добавените от преписвачите думи.
Сенч я отвори с благоговение и я остави пред мен. По негова молба спрях да се заглеждам в изящните джамайлийски букви и се съсредоточих върху подробните изображения на вътрешностите. Като момче бях виждал рисунките на Сенч и на учителя му преди него, но те бяха груби драсканици в сравнение с това. Картинките, който показват най-уязвимите места, където да забиеш нож, не можеха да се сравняват с тази подробна карта на човешките органи. Как бих могъл да обясня колко беззащитен се почувствах? Всички тези меки органи, тъмночервени и блестящо сиви, черният дроб и сложно навитите черва, разместени толкова прецизно в тялото ми. А Лодвайн беше забил меча си през гърба ми и в тях. Несъзнателно докоснах фалшивия белег на хълбока си. Там не ме защитаваха ребра, само преплетените нишки на мускула. Сенч забеляза движението ми.
— Сега разбираш защо толкова много се страхувах за теб. Още от самото начало подозирах, че само Умението може да върне здравето ти.
— Затвори я, моля те — казах и се извърнах от скъпоценната му книга. Призляваше ми. Той не ми обърна внимание и обърна страницата, за да покаже поредната рисунка. На нея имаше ръка с издърпани настрани кожа и мускули, за да разкрие костта и ставите.
— Изучавах това, преди да опитам да възстановя ръцете си. Не мисля, че рисунките са абсолютно точни, но въпреки това чувствам, че ми свършиха работа. Кой би могъл да си представи, че в човешките ръце и пръстите има толкова много отделни кости? — Накрая вдигна поглед, видя, че не ми е добре, и затвори тома. — Препоръчвам ти да я изучиш, когато се възстановиш, Фиц. Мисля, че всеки Умел би трябвало да го направи.
— И Шишко ли? — попитах иронично.
Той ме изненада, като вдигна рамене.
— Нищо няма да му стане, ако му я покажем. Понякога е способен на доста разумни мисли, Фиц. Кой знае какво се крие в деформирания му череп?
Това ме наведе на нова мисъл.
— Деформиран. Мислиш ли, че в такъв случай бихме могли да използваме Умението върху Шишко? Да поправим сгрешеното и да го направим нормален?
Сенч бавно поклати глава.
— „Различно“ не е „сгрешено“, Фиц. Тялото на Шишко се възприема като нормално. За него различията не се отличават от… добре де, тук само предполагам, но сигурно за него това е толкова естествено, колкото, че един човек е висок, а друг — нисък. Тялото му се е развивало според свой собствен план. Шишко е такъв, какъвто е. Може би трябва просто да сме благодарни, че го имаме, дори и да е различен.
— Значи си проучил най-подробно това — отбелязах, като се мъчех да не прозвучи като порицание.
— Не можеш да си представиш какво е това за мен, Фиц — призна тихо той. — Сякаш са отворили вратата на килията ми и мога отново да вървя свободно по света. Замаян съм от всичко, което виждам. За освободения затворник тревичката е такова чудо, каквото и широката равнина. Негодувам срещу всичко, което ми пречи на това изследване. Не искам да спя и да спирам за хранене. Трудно ми е да се съсредоточавам върху делата на кралицата. Какво ме е грижа за бинградски търговци, дракони и нарчески? Умението грабна въображението и сърцето ми. Изучаването му е онова, което желая най-много.
Сърцето ми се сви. Разпознах манията на Сенч. Много често го бях виждал да минава през подобни трески. Щом умът му се насочеше към някоя област, той се посвещаваше на нея, докато не я овладееше напълно. Или докато някоя друга лудост не отвлечеше вниманието му.
— Така значи. — Опитах се да го кажа нехайно. — Това означава ли, че временно ще оставиш настрана опитите с експлозивите?