Подобна информация повече ни обезсърчаваше, отколкото хвърляше светлина върху реалната ситуация.
— Мислиш ли, че приказките им за драконите бяха лъжа? — попитах.
— Най-вероятно не — кратко отвърна Сенч. — Затова са шпионите — да допълват факти към историята, така че в крайна сметка да си съставим цялостна картина. Само че във всичко това няма достатъчно месо за гозба, а само колкото да разпали още повече глада ни. Какво сигурно можем да извлечем от тези слухове? Само че е бил забелязан дракон и че някъде по Дъждовитата река става нещо странно.
И това бе всичко, което можехме да кажем по темата. Аз обаче подозирах, че Сенч знае доста повече, отколкото казва. И така, дните ми минаваха в сън, проучвания и почивка. Веднъж, докато ровех из свитъците и търсех нещо за историята на Джамайлия, попаднах на перата от брега на съкровищата. Загледах ги в сумрака, после ги отнесох до работната маса, за да ги изуча на по-добра светлина. Само докосването до тях ме правеше неспокоен. Събуждаха спомени за дните на онова пусто място, а заедно с тях и стотици мъчителни въпроси.
Бяха пет, големи колкото перата на опашката на петел. Бяха изваяни до най-последните подробности. Материалът приличаше на сиво дърво, макар че бяха странно тежки. Изпробвах ги с няколко ножа; най-острият остави едва забележима сребриста драскотина. Ако наистина беше дърво, то по твърдост не отстъпваше на метал. Някакъв трик в изработката ги караше да улавят по странен начин светлината. Бяха еднообразно сиви, но когато ги гледах с периферното си зрение, по тях сякаш пробягваха цветове. Нямаха никакъв мирис. Близнах едно и усетих слаб привкус на саламура, последван от горчивина. И нищо повече.
След като изпробвах всичките си сетива върху тях, накрая се предадох пред загадката. Предполагах, че идеално ще паснат на Петльовата корона на Шута. Отново се запитах откъде се е появил онзи странен предмет. Шутът го държеше увит в ивица чуден плат, който можеше да дойде единствено от Бинград. Но старата дървена коронка изглеждаше твърде проста, за да е от града на чудесата и магията. Познах я веднага щом ми я показа. Бях я виждал и преди, насън. Тогава беше оцветена в различни цветове и отгоре й стърчаха ярки пера, които клюмаха на лекия ветрец. Носеше я жена, бледа като Шута по онова време, а жителите на някакъв древен град на Праотците се бяха събрали да я слушат и да се смеят на шегите й. Бях сметнал, че жената е нещо като шут. Сега се запитах дали не съм пропуснал нещо. Погледнах разперените като Ветрило пера и внезапно ме побиха тръпки. Те ни свързваха. Свързваха Шута и мен, не само един с друг, но и с някакъв друг живот. Побързах да ги увия в парче плат и ги скрих под възглавницата си.
Не можех да реша какво означава това, че перата бяха попаднали у мен, и все още не исках да говоря със Сенч за тях. Подозирах, че Шутът разполага с отговорите, но изпитвах засрамено нежелание да му ги покажа. Не само заради караницата помежду ни, но и защото ги бях задържал толкова дълго, без да му кажа. Знаех, че чакането няма да оправи нито едното, нито другото, но се чувствах твърде слаб, за да се занимавам с това. Затова продължих да ги държа под възглавницата си.
На третата нощ от престоя ми в работната стая в съня ми нахълта Копривка. Яви ми се като плачеща жена. Сънувах статуя, стояща в поток от собствените й сълзи. Те бяха и сребристата й одежда, а скръбта й бе мъгла около нея. Стоях и я гледах как плаче. Всяка сребърна сълза, стичаща се по бузите й, ставаше нишка от тънкия воал, който се превръщаше в част от одеждата й, преди да се превърне в течащия покрай нея поток.
— Какво има? — попитах най-сетне привидението.
Но тя не отговори и продължи да плаче. Приближих и поставих ръка на рамото й, очаквах да усетя студен камък. Тогава тя се обърна към мен със сиви като мъгла очи. Бяха от сълзи.
— Моля те — казах. — Моля те, говори. Кажи ми, защо плачеш?
И изведнъж тя беше Копривка. Опря чело на рамото ми и продължи да плаче. При всичките ни досегашни срещи насън имах чувството, че ме търси. Този път усетих, че аз съм дошъл при нея, привлечен от мъката й на някакво място, което обикновено е било само нейно. Мисля, че появата ми я изненада. Но не бях нежелан, а само неочакван.
Какво има? Дори в съня си разбрах, че използвам Умението.
— Карат се. Дори когато не си говорят, караницата им виси в стаята като паяжина. Всяка тяхна дума се оплита в нея. Държат се, сякаш не мога да ги обичам и двамата, сякаш трябва да избирам между тях. А аз не мога.