— Я, най-сетне се е събудил. И е облечен, доколкото виждам. По-добре ли се чувстваш, Том Беджърлок?
— Малко — отвърнах, като се мъчех да видя през рамото му на кого говори. Едва успях да зърна смаяната му физиономия при вида на новите ми белези, когато Хеп буквално го изблъска, сграбчи ме за раменете и ме погледна втрещено.
— Изглеждаш ужасно. Връщай се в леглото, Том. — Още непоел дъх, се обърна към лорд Златен. — Господине, моля за извинение. Прав бяхте, помислих си, че ме заблуждавате и че не е толкова зле. Прав сте да не допускате посетители. Сега го разбирам. Най-смирено ви моля да простите непристойните ми думи.
Лорд Златен изсумтя.
— Е, едва ли мога да очаквам светски обноски от момче от село, но пък разбирам, че си много разтревожен за баща си. Така че, макар да не ми беше много приятно да ме събудиш в такъв безподобен час, нито ми хареса невъзпитаното ти държане, ще ти простя. И съм сигурен, че и двамата ще ме извините, че няма да присъствам на срещата ви.
Обърна ни гръб и ни остави в малката ми стаичка. На Хеп не му се наложи да ме убеждава много да седна на ниското легло. Дългото спускане по витата стълба ме беше изтощило. Хеп не свали ръка от рамото ми, докато сядаше до мен. Погледът му се спря върху лицето ми и той присви очи от съжаление, като видя колко съм измършавял.
— Толкова се радвам да те видя — каза с пресекнал глас.
Загледа ме отново, преизпълнен с емоции. Внезапно очите му се напълниха със сълзи и той скри лице в шепи.
— Том, мислех, че ще умреш…
Задъха се, мъчеше се да овладее почти неудържимите си ридания. Прегърнах го и го притиснах към себе си. Той продължаваше да хлипа. Изведнъж се беше превърнал отново в моето момче, при това страшно уплашено момче. Говореше на пресекулки.
— Идвам тук всеки ден преди зазоряване, откакто те донесоха. И всеки ден лорд Златен ми казваше, че си твърде слаб за посетители. Отначало се опитвах да съм търпелив, но през последните няколко дни… — Преглътна. — Бях много груб с него, Том. Бях отвратителен. Надявам се, че няма да си го изкара на теб. Просто…
Заговорих в ухото му, спокойно и успокояващо.
— Бях много зле и все още се възстановявам бавно. Но няма да умра, синко. Не и този път. А лорд Златен вече ти каза, че ти прощава. Така че не се безпокой за това.
Сграбчи ръката ми в своите. След малко се изправи и се обърна към мен. По бузите му се стичаха сълзи.
— Мислех си, че ще умреш и няма да мога да ти кажа, че с-с-съжалявам. За държането си. Знаех, че почти си вдигнал ръце от мен, нали почти не ми говореше и не идваше да ме видиш. А после те раниха и не ми дадоха да те видя в онзи затвор. Нито пък след това, когато те качиха тук. И все си мислех, че ще умреш, като ме смяташ за глупав и неблагодарен за всичко, което направи за мен. Беше прав, да ти кажа. Трябваше да те послушам. Толкова много ми се искаше да ти го кажа. Беше прав. И сега научих.
— Какво си научил? — попитах, но сърцето ми се сви — вече знаех отговора.
Той подсмръкна и отмести поглед.
— За Сваня. — Гласът му ставаше все по-задавен и по-задавен. — Заряза ме, Том. Просто така. И вече бях чул, че си има някой друг — или може би винаги си е имала. Някакъв моряк от търговските кораби. — Погледна към пода и преглътна. — Явно са били… близки, преди корабът му да отплава миналата пролет. А сега се е върнал, донесъл й сребърни обеци, хубава рокля и парфюм от далечни страни. И подаръци за родителите й. Те го харесват. — Говореше толкова тихо, че едва чух последните му думи. — Ако знаех…
Най-доброто в случая бе да премълча.
— Чаках я една вечер, а тя просто не дойде. Много се разтревожих, уплаших се. Боях се, че й се е случило нещо лошо по пътя. Накрая събрах кураж и отидох до тях. Тъкмо се канех да почукам на вратата, когато я чух да се смее вътре. Не посмях да почукам, защото баща й ме ненавижда. Майка й не ме мразеше чак толкова, но след онзи побой между теб и него… Както и да е. Така. Реших, че просто не е могла да излезе, тъй де, да се измъкне за срещата. Защото баща й беше започнал да я следи много изкъсо, нали разбираш. — Млъкна и се изчерви. — Странно е. Сега като се замисля, ми изглежда срамно и детинско. Измъкването тихомълком, криенето от баща й, лъгането на майка й, за да успее да прекара известно време с мен. А тогава изобщо не ми се струваше такова. Изглеждаше романтично и някак съдбовно. Сваня все го казваше. Че ни е писано да сме заедно и че не бива да позволяваме нищо да застава между нас. Че лъжите и измамите нямат значение, защото заедно сме истина, която никой не може да отрече. — Разтърка очи с юмруци. — И аз вярвах. Вярвах на всичко.
Въздъхнах.