— Ако не беше вярвал, Хеп… ами, щеше да е по-лошо от глупаво да го правите.
Млъкнах и се запитах дали не съм оплескал съвсем нещата.
— Чувствам се пълен глупак — след кратко мълчание призна той. — И най-лошото е, че бих я приел веднага, ако се върне при мен. Макар да знам, че е невярна — първо към него, а сега и към мен. Дори и да ми се наложи да се колебая през цялото време дали ще мога да я задържа. — Помълча още малко. — И ти ли се чувстваше така, когато ти казах, че Славея е омъжена?
Труден въпрос, но най-вече защото не ми се искаше да му казвам, че никога не съм обичал истински Славея.
— Не мисля, че две болки могат да са абсолютно еднакви, Хеп. Но относно това да се чувстваш като глупак — и дума да няма.
— Мислех си, че ще умра — разпалено заяви той. — На следващия ден майстор Гиндаст ме прати да изпълня една задача. Започна да ми поверява покупките, защото вземам точно онова, което иска и за което плаща. Та както бързах, видях някаква двойка да върви към мен. Помислих си, толкова много прилича на Сваня, че може да й е сестра. А после видях, че е Сваня, но със сребърни обеци и виолетов шал. Никога не ги бях виждал. А мъжът до нея я държеше под ръка и тя го гледаше по същия начин, по който гледаше мен. Не можех да повярвам. Заковах се на място и зяпнах, а когато минаха покрай мен, тя ме погледна. Том, изчерви се цялата, но се престори, че не ме познава. Не… не знаех какво да правя. Толкова пъти сме били заедно, че си помислих, че онзи й е роднина или познат на баща й и затова се държи така. Но знаех, че не е така. А когато два дни по-късно отидох в „Набученото прасе“ с надеждата да я видя, всички започнаха да ми се подиграват и да ме питат какво е да си дребна риба, когато голямата пак е клъвнала. Не разбрах какво имат предвид, но бързо ми обясниха. С най-големи подробности. Том, никога не съм се чувствал толкова унизен. Направо избягах и ме е срам да се върна, защото мога случайно да я срещна. Част от мен иска, направо копнее да кажа на моряка колко е невярна, а на нея — какво нищожество е. И в същото време жадувам да се бия и да го победя, да видя дали не мога да си я върна отново. Чувствам се едновременно глупак и страхливец.
— Не си нито глупак, нито страхливец — казах му, макар да знаех, че няма да ми повярва. — Най-разумното е да се махнеш. Ако се биеш с него и я спечелиш отново, какво ще получиш? Жена, която с нищо не е по-добра от разгонена кучка, избираща най-силния пес. А ако се изправиш срещу нея, ще ти се присмее и така само ще се унизиш още повече. Погледни нещата по този начин, ако това изобщо може да те успокои. Тя винаги ще има да се чуди защо си се отказал от нея така лесно.
— Горчиво успокоение, Том. Има ли такова чудо като истинска жена? — Зададе въпроса си толкова съкрушено, че сърцето ми се сви да го видя толкова рано изгубил илюзиите си.
— Да, има — уверих го. — А ти си още млад и имаш всички възможности да я намериш.
— Не съвсем — рече той и изведнъж стана. Усмихна се уморено. — Защото нямам време да търся, Том. Много съжалявам, че те виждам толкова за кратко, но трябва да бягам, за да съм в работилницата навреме. Гиндаст е строг учител. След като разбра, че си ранен, ми позволява всяка сутрин да идвам и да се опитвам да те видя, но настоява да си доработвам вечерта.
— Мъдър е. Работата е най-добрият лек за тревогата. И за разбитото сърце. Бягай по задачите си, Хеп, и не се укорявай, че си глупак. Всеки мъж прави грешки в тия неща.
Стоеше и ме гледаше, после поклати глава.
— Всеки път, когато си помисля, че съм пораснал още малко, се оглеждам и виждам, че пак се държа като дете. Дойдох да те видя съсипан от тревоги за теб, а веднага щом те видях на крака, те затрупах с моите болки. Така и не ти дадох да разкажеш за теб.
Успях да се усмихна.
— И предпочитам да си остане така, синко. Няма нищо за разказване. Да го оставим в миналото.
— Е, аз ще тръгвам. Утре пак ще мина да те видя.
— Не, недей. Почнеш ли да идваш всеки ден, ще се претовариш. Оправям се добре, както се убеди. Скоро ще мога да слизам до града и ще се отбивам, а после ще помоля Гиндаст да те пусне някой следобед, за да седнем и да поговорим.
— Ще се радвам — рече той и искреността му разтопи сърцето ми. Прегърна ме на излизане и се уплаших, че младежката му сила ще изпотроши изнемощелите ми кокали. После си тръгна, а аз останах да седя, загледан след него. За пръв път от месеци имах чувството, че Хеп се е върнал. Извадих чисти дрехи да се преоблека. Облекчението ми беше поръбено с малко вина. Не биваше да очаквам да бъде „моят Хеп“, както и Сенч не би трябвало да се надява, че съм неговото „момче“. Чувствах се малко като предател заради облекчението ми, че съкрушеното му сърце и разочарованието му са го върнали при мен и са го убедили в мъдростта на думите ми. При следващата ни среща трябваше да му призная, че не съм знаел, че Сваня ще се окаже такава, а че само съм се безпокоял, че го отвлича от чиракуването му. Идеята изобщо не ми се нравеше.