Облякох се и излязох в покоите на лорд Златен. Вече не кретах едва-едва, но се чувствах по-добре, ако вървя бавно и внимателно. Прислужникът му още не беше донесъл закуската. Масата беше празна. Лорд Златен седеше пред камината, изглеждаше уморен. Сложих увитите пера на масата.
— Мисля, че са били предназначени за теб. — Докато ги развивах, той стана и дойде да видя какво правя. Не каза нито дума, докато подреждах перата едно до друго.
— Необичайни са. Как се сдоби с тях, Беджърлок? — попита най-сетне. Жегна ме, че продължава да говори с джамайлийския акцент на Златен.
— Когато с Предан минахме през стълба-Умение, се озовахме на един бряг. Намерих ги там. Лежаха сред плавеи и водорасли, сякаш бяха изхвърлени от морето. Намерих ги, докато обикалях, едно по едно.
— Виж ти.
В неутралния му коментар имаше неизказан въпрос. Нарочно ли съм ги скрил, или съм решил, че не са важни? Отговорих по най-добрия начин, по който можех.
— Прекараното там време все още ми се струва странно. Откъснато от всичко останало. А когато се върнах, толкова много неща се случиха наведнъж — борбата за връщането на Предан, смъртта на Нощни очи, пътуването за насам, без възможност да поговорим на четири очи. А след като стигнахме до Бъкип, последва годежът и всичко останало.
Още докато говорех, усещах колко слаби са обясненията ми. Защо не му бях казал за перата?
— Прибрах ги в работната стая на Сенч. И все ми се струваше, че моментът не е подходящ.
Той мълчаливо се взираше в тях. Погледнах ги отново. Подредени върху грубото платно, сивите пера изглеждаха още по-незабележителни. И в същото време бяха някак много странни, твърде съвършени, за да са дело на човешки ръце, но явно изработени. Изпитвах необяснимо нежелание да ги докосвам.
— Разбирам — най-сетне рече лорд Златен. — Е, благодаря, че ми ги показа.
Обърна се и отиде отново до камината.
Не можех да проумея какво се бе случило. Опитах отново.
— Шуте. Мисля, че са от Петльовата корона.
— Несъмнено си прав — безразлично отвърна той. Седна и протегна крака към огъня. След малко скръсти ръце на гърдите си и наведе глава. Загледа се в пламъците.
Пречистващ като пламък гняв избухна в гърдите ми. За миг ми се прииска да го сграбча и да го разтърся, да му заповядам отново да е Шутът. После яростта изчезна, оставяйки ме разтреперан и слаб. И разбрах, че някак съм убил Шута, че съм го унищожил, когато настоях за отговори на незададените въпроси, които винаги са се реели помежду ни. Трябваше да се сетя, че никога не съм го разбирал така, както разбирах другите хора. Обясненията рядко работеха между нас. За разлика от доверието. А аз го бях разбил като дете, което разглобява нещо, за да види как работи, и накрая се оказва с купчина безполезни части. Може би нямаше отново да има Шут, както не можех да се върна в миналото и отново да съм конярчето на Бърич. Може би отношенията ни се бяха променили твърде много, за да общуваме като Фиц и Шута. Може би от нас бяха останали само Том Беджърлок и лорд Златен.
Изведнъж отново се почувствах уморен и изтощен. Без да кажа нищо, завих перата, взех ги, върнах се в стаята си и затворих. Излязох през тайната врата и започнах дългото катерене към работната ми стая.
Когато стигнах леглото, вече треперех от изтощение. Вмъкнах се под завивките, без да се събличам. Бързо потънах в сън. Когато се събудих, бях гладен и огънят бе почти догорял. Събуждане, ядене и подклаждане на огъня — като че ли нищо от тези неща не си заслужаваше усилията. Сгуших се отново в леглото и отново потънах в мрака.
Събудих се, защото някой се навеждаше над мен. Стреснах се с вик и сграбчих принца за гърлото, преди да го позная. Миг по-късно седях задъхан в леглото, паниката ми постепенно заглъхваше.
— Извинявай, извинявай — успях да промълвя.
Принцът стоеше на почетно разстояние от леглото, взираше се в мен и разтриваше гърлото си.
— Какво ти става? — изграчи той, раздвоен между гнева и тревогата.
Успях да глътна въздух с пресъхналото си гърло. Бях изпотен и треперех. Клепачите и устата ми лепнеха.
— Извинявай — повторих. — Стресна ме.
Станах със залитане от леглото. Не можех да дойда на себе си. Тревогата ми сякаш бе продължение от кошмар, който не помнех. Замаяно огледах стаята. Шишко седеше в стола на Сенч, изпънал обувки към огъня. Туниката и панталоните му бяха нови, в характерното за слугите синьо, и явно бяха подкъсени, за да му станат. От колко време се канех да му осигуря обувки и по-добро облекло? Сигурно Сенч се беше погрижил. Огънят гореше весело в камината, а на масата имаше поднос с храна.