— Нямам представа, принце.
Изрекох обръщението съвсем машинално, но това го накара да се ухили.
— А аз как да те наричам в такъв случай? Благородни братовчеде? Лорд Фицрицарин?
— Том Беджърлок — напомних му.
— Разбира се. И лорд Златен. Признавам, че ми е много по-лесно да те приема като лорд Фицрицарин, отколкото да си представя лорд Златен в дрехите на шут.
— Изминал е много път оттогава — казах и се опитах да скрия съжалението си. — Кога кралицата реши да ти разкрие всички семейни тайни?
— В нощта, след като те изцелихме. След това ме доведе по тайните коридори до стаята ти и цяла нощ останахме до леглото ти. След известно време просто заговори. Каза ми, че без белезите много приличаш на баща ми. Че понякога го виждала в очите ти, когато те погледнела. И после ми разказа всичко. Не за една вечер. Трябваха й три всъщност. И през цялото време седеше на възглавница до леглото ти и те държеше за ръката. Караше ме да седя на пода. Не позволяваше никой друг да влиза в стаята.
— Изобщо не знаех, че сте били там.
Той повдигна рамене.
— Тялото ти беше излекувано, но останалото беше толкова близо до смъртта, че сякаш беше мъртвец. Не можех да те достигна с Умението, а за Осезанието беше като мъничко пламъче на края на фитил. Всеки момент можеше да угаснеш. Но когато тя държеше ръката ти и говореше, сякаш се разгаряше по-ярко. Мисля, че и тя го усещаше. Сякаш се мъчеше да ти попречи да си отидеш.
Вдигнах ръце и ги оставих да паднат безпомощно на масата.
— Не знам как да се справя — признах си най-откровено. — Не знам как да реагирам, че знаеш всичко това.
— Мисля, че би трябвало да се чувстваш облекчен. Дори и да се налага да продължим още известно време маскарада с Том Беджърлок в крепостта. Поне тук можеш да бъдеш който си и да не се безпокоиш, че ти се налага да си подбираш думите. И без това не се справяш особено добре, между нас казано. Изяж си супата. Не искам да я подгрявам отново.
Предложението ми се стори добро и ми даваше време да мисля, без да се налага да говоря. Но той седеше и ме гледаше толкова изпитателно, че се чувствах като мишка пред погледа на котка. Намръщих му се, той се разсмя и поклати глава.
— Не можеш да си представиш как се чувствам. Гледам те и се чудя ще стана ли толкова висок, когато порасна? Баща ми мръщил ли се е по този начин? Иска ми се да не си беше връщал белезите. Сега ми е по-трудно да се видя в чертите ти. Седиш тук, а аз знам кой и какво си… сякаш баща ми е влязъл за първи път в живота ми.
Момчето се въртеше в стола си, докато говореше, сякаш бе кутре, изгарящо от желание да скочи към мен. Трудно ми бе да го погледна в очите. В тях гореше нещо, за което не бях готов. Не заслужавах ласкателствата на принца.
— Баща ти беше много по-добър човек от мен — казах му.
Той пое дълбоко дъх.
— Разкажи ми нещо за него — замоли ме. — Нещо, което сте знаели само ти и той.
Усетих колко важно е това за него и не можех да му откажа. Прехвърлих спомените си. Да му кажа, че Искрен не бе обикнал Кетрикен от пръв поглед, а любовта им по-скоро израсна постепенно? Твърде много приличаше на сравнение с неговата липса на чувства към Елиания. Искрен не обичаше тайни, но не мисля, че Предан търсеше точно тях.
— Обичаше доброто мастило и хартия — казах аз. — И сам си подостряше перата. Беше много придирчив в това отношение. И… беше мил с мен, когато бях малък. Без никакви причини. Даваше ми играчки. Малка каручка и няколко дървени войници и кончета.
— Така ли? Изненадан съм. Мислех, че е трябвало да стои настрана от теб. Знам, че те е наглеждал, но в писмата си до баща ти се оплаква, че почти не виждал котарачето Том2, освен когато не подтичвало подир Бърич.
Замръзнах. Трябваше ми малко време, за да се сетя как се диша.
— Искрен е писал за мен? В писмата си до Рицарин?
— Не направо, разбира се. Търпение трябваше да ми обяснява какво означават думите му. Показа ми писмата, когато се оплаках, че не знам почти нищо за баща си. Бяха много разочароващи. Само четири, кратки и отегчителни всъщност. Добре бил; надявал се и Рицарин и лейди Търпение да са добре. Обикновено, моли брат си да говори с един или друг херцог, за да изгладят някое политическо различие. Веднъж го моли да му изпрати отчет как са били разпределяни данъците от предишната година. После няколко реда за жътвата или как е минал някой лов. Но накрая винаги имаше една-две думи за теб. „Котарачето Том, което си взе Бърич, се чувства като у дома“. „Вчера едва не настъпих котарачето Том на Бърич, докато тичаше из двора. Расте сякаш с дни“. Така те наричали в писмата, за да не се досетят шпионите, че и Търпение в началото. В последното писмо си само „Том“. „Том ядоса Бърич и яде пердах. Не изглежда да се е разкаял обаче. Всъщност по ми е жал за Бърич“. И в края на всяко писмо има по няколко реда, че очаква с нетърпение новолунието или се надява, че приливите по пълнолуние ще са идеални за лов на миди. Търпение ми обясни, че така се уговаряли кога да се свързват с Умението, без да им пречат другите. Явно бащите ни са били много близки. Трудно им е било да са разделени, когато Рицарин се преместил в Уидиудс. Много си липсвали.