Том. А Търпение ми беше лепнала името така небрежно. И аз го приех, без да знам нищо за историята му. Принцът бе прав. Замъкът Бъкип бе претъпкан с тайни, половината от които изобщо не бяха такива. А само нещата, за които не смеем да попитаме, тъй като се боим, че отговорите ще са непоносимо болезнени. Никога не бях искал от Търпение да ми разказва за баща ми; никога не бях питал нея или Искрен какво си е мислил Рицарин за мен. И това нежелание се бе превърнало в тайни. Мълчанието ме бе накарало да си помисля за баща ми най-лошото. Никога не бе идвал да ме види. Дали ме е гледал през очите на брат си? Трябваше ли да ги обвинявам, че не са ми казали онова, което може би са предполагали, че знам? Или да виня себе си, че така и не съм поискал да знам?
— Чаят е готов — каза Предан и взе чайника.
Едва сега си дадох сметка, че момчето ми прислужва, точно както и аз прислужвах на Сенч или Умен на неговите години. С почит и уважение.
— Недей — казах и сложих ръка върху неговата, за да остави чайника на масата. Взех го и си налях сам. — Предан… Принце. Чуй ме. За теб трябва да си остана Том Беджърлок във всяко едно отношение. Днес ще говорим за това. Но оттук нататък трябва да се върна в ролята си на Том Беджърлок. Трябва да ме възприемаш като него, както и трябва да виждаш в лорд Златен единствено лорд Златен. Дали са ти острие без дръжка. Няма безопасен начин да хванеш и да овладееш тайната, която знаеш. Радваш се, че знаеш кой съм и че виждаш в мен връзка с баща си. От цялото си сърце ми се иска да беше толкова просто и хубаво. Но тази тайна може да помете всички ни, ако се спомене в неподходяща компания. Знаем, че кралицата ще се опита да ме защити. Помисли до какво ще доведе това. За мен не само се знае, че съм Осезаващ, но и ме смятат за убиец на крал Умен. Отделно, че убих пред свидетели неколцина от котерията на Гален. И не съм мъртъв, както мислят мнозина. Разбере ли се, че съм жив, това ще засили още повече омразата и страха към Осезаващите тъкмо когато кралицата се опитва да сложи край на гоненията срещу тях.
— Към нас — меко ме поправи принцът. Замисли се за последствията. — Но ти вече и без това навреди на плановете на кралицата. Въпреки всички усилия на Сенч да не се проявява официален интерес към съдбата ти, все още се носят слухове, че смъртта на оня Кеплер, на Паджет и на онзи другия е останала ненаказана просто защото се предполага, че са Осезаващи.
— Знам. Сенч ми каза. Както и че ти си обвинен, че имаш Осезанието.
Принцът кимна.
— Да. Е, нима не е вярно? И Петнистите го знаят, а и някои от онези, които се наричат Старата кръв. Засега от Старата кръв имат интерес да пазят тайната ми. Те желаят това събиране не по-малко от кралицата. Но смъртта на тримата ги направи още по-предпазливи. Сега настояват за повече гаранции, преди да се изложат на опасност, като дойдат тук.
— Искат заложници — досетих се. — Искат размяна на хора. Няколко от нашите да отидат при тях, докато представителите им са при нас. За колко души става въпрос?
Принцът поклати глава.
— Питай Сенч. Или майка ми. От споровете им подозирам, че тя разговаря директно със Старата кръв и казва на стареца само каквото прецени. Това го обезсърчава. Мисля, че е успяла да успокои страховете им и да уговори нова среща. Сенч се кълнеше, че това е невъзможно, без да се отстъпи пред нелепите им искания. Но тя все пак го направи. Не казва на Сенч как е успяла и това го ядосва. Тя му напомни, че е от Планините и че гарантирането на искане, което за него е „нелепо“, или приемане на риск, който би нарекъл „неприемлив“, за нея е въпрос на принципи.
— Не се и съмнявам, че го ядосва. Не мога да си представя какво би го разстроило повече от това да види нещо, в което не може да има пръст. — Говорех меко, макар да се притеснявах докъде може да ни доведе планинският морал на Кетрикен като Жертва за народа си.
Предан като че ли усети резервите ми.
— Съгласен. Но в това отношение съм на страната на майка си. Време е да го принуди да престане да й се налага. Ако не настоява за това сега, едва ли ще имам някаква реална власт, когато заема трона.