— То си ти личи. — Тръсна глава, сякаш идваше на себе си, и заговори малко по-уверено: — Изобщо не съм изненадана. Станал си като торба кокали, Том Беджърлок. Виж се само как ти е провиснала ризата! Ей сега ще ти направя подсилваща запарка. — Забеляза изражението ми и премисли. — Или може би просто чаша чай. И хляб със сирене.
Риба? — попита ме Фенел.
Джина каза сирене.
Сиренето не е риба, но е по-добре от нищо.
— Чай, хляб и сирене е добре. Страшно ми омръзнаха бульоните, запарките и кашите, с които ме тъпчеха, докато се оправях. Честно казано, омръзна ми да съм болен. Твърдо съм решил оттук нататък всеки ден да се движа по малко.
— Да, по-добре ще е — съгласи се разсеяно тя, наклони глава на една страна и ме загледа. — А това какво е? Белият ти кичур е изчезнал! — И посочи косата ми.
Успях да се престоря на засрамен.
— Боядисах го. От суетност всъщност. Болестта се отрази ужасно на външния ми вид.
— Така е, не мога да не се съглася. Но да си боядисваш косата… добре де. Мъже. — Тръсна глава, сякаш за да я проясни. Зачудих се какво ли я безпокои, но в следващия миг тя като че ли загърби грижата си. — Чу ли за станалото между Хеп и Сваня?
— Да.
— Какво пък. Виждах, че наближава. — И докато слагаше водата да заври, ми разказа с много цъкане онова, което вече знаех — как Сваня зарязала Хеп заради завърналия се моряк и как се хвалела със сребърните си обеци пред всички момичета в града.
Оставих я да ми обясни всичко това, докато режеше хляба и сиренето.
— Е, май така е по-добре и за двамата — отбелязах, когато свърши. — Сега Хеп се посвети повече на чиракуването, а Сваня си има одобряван от родителите й ухажор. Сърцето на момчето е понаранено, но ще му мине.
— О, да, докато морякът на Сваня е още в града — кисело отбеляза Джина, докато слагаше подноса на масичката между столовете. — Но ми помни думата. Веднага щом онзи момък замине, Сваня ще хукне при Хеп.
— Не ми се вярва — възразих. — А и дори да го направи, Хеп си научи урока. Парен каша духа.
— Да бе. То почнеш ли, спиране няма. Том, трябва да го предупредиш, при това много сериозно. Не позволявай отново да се върже на хитрините й. Не че е лошо момиче, но иска да получи онова, което й хареса и когато й хареса. Вреди на себе си толкова, колкото и на младежите.
— Е, надявам се момчето ми да има повечко здрав разум — отбелязах, докато тя се настаняваше в другия стол.
— И аз — съгласи се тя. — Но се съмнявам.
Погледна ме и лицето й отново застина. Взираше се в мен, сякаш гледаше непознат. На два пъти се опита да заговори, но нещо спираше думите й.
— Какво? — попитах. — Да не би да има още нещо за моряка на Сваня, което да не знам? Какво се е случило?
След тежка пауза тя заговори тихо.
— Том, аз… Приятели сме от доста време. И се познаваме доста добре. Чух… Няма значение какво съм чула. Какво всъщност се случи онази вечер на Западналата улица?
— Западналата улица?
Тя извърна поглед.
— Знаеш коя. Трима души са мъртви, Том Беджърлок. И се говори за открадната кесия със скъпоценни камъни и за твърдо решен да си ги върне слуга. Друг може и да повярва.
Но защо после си спрял да убиеш и кон, след като самият ти си бил полумъртъв?
Стана да вземе врящото котле от огъня и сипа вода в чайника.
— Седмица преди това ме предупредиха, Том — рече съвсем тихо. — Казаха ми, че си опасен човек за приятел. Че скоро ще ти се случи нещо и ще е по-добре за мен това да не се случва в дома ми.
Внимателно бутнах котарака на пода и взех котлето от треперещите й ръце.
— Седни — казах й нежно.
Тя седна и отпусна ръце в скута си. Окачих котлето над огъня, като се мъчех да мисля спокойно.
— Ще ми кажеш ли кой те е предупредил? — попитах. Вече знаех отговора.
Известно време тя седя загледана в ръцете си. После бавно поклати глава.
— Родена съм в Бъкип. Доста съм скитала нагоре-надолу, но падне ли сняг, тук е домът ми. Хората тук са мои съседи. Познават ме и аз ги познавам. Знам… познавам много хора в града, всякакви хора. Някои още откакто бях малка. Виждала съм ръцете на много от тях и зная много от тайните им. Харесвам те, Том, но… ти уби трима души. Двама от тях бяха местни. Вярно ли е?
— Убих трима души — признах аз. — Ако за теб има значение, те щяха да убият мен, ако им бях позволил. — Полазиха ме студени тръпки. Изведнъж ми се стори, че може би колебанията и загрижеността й изобщо не са свързани с мен.
Тя кимна.
— Не се съмнявам в това. Но си остава фактът, че ти си отишъл там. Не са те преследвали. Ти си отишъл при тях и си ги убил.