Опитах с лъжата на Сенч.
— Преследвах крадец, Джина. Нямах възможност да избирам. Трябваше да убивам или да ме убият. Не ми хареса. И не съм го искал.
Тя ме гледаше мълчаливо. Облегнах се в стола. Фенел застана до мен и зачака да го поканя в скута ми, но не го направих.
— Май вече не бива да идвам — казах след малко.
— Не съм казвала такова нещо. — В гласа й се долавяше гняв, но май беше заради открития начин, по който го казах. — Аз… Трудно ми е, Том. Можеш да ме разбереш. — Отново многозначителна пауза. — Когато се запознахме, ами… Мислех си, че… че различията помежду ни няма да имат значение. Винаги съм казвала, че всички приказки за Осезаващите са най-често лъжи. Винаги!
Грабна чайника и решително наля чай на двама ни, сякаш за да докаже, че все още съм добре дошъл в дома й. Отпи от чашата си и я остави.
— Познавах Паджет, откакто бяхме малки. Играех си с братовчедките му. Много неща у Паджет не ми харесваха. Но не беше крадец.
— Паджет?
— Един от мъжете, който уби! Не се преструвай, че не го познаваш! Знаел си името му, след като си го намерил. И той знаеше кой си. А горките му братовчедки бяха твърде уплашени, за да поискат тялото му. От страх, че хората ще си помислят, че са като него. Но точно това не разбирам, Том. — Замълча, после рече съвсем тихо: — Защото той беше като теб. И ти си такъв. Защо преследваш и убиваш хора от твоя вид?
Тъкмо бях вдигнал чашата си. Оставих я много внимателно на масичката. Поех дъх, мъчех се да измисля какво да кажа. Издишах, изчаках и опитах отново.
— Не съм изненадан, че се говори за това. Какво казват хората пред стражата и какво приказват помежду си са две различни неща. Знам също, че Петнистите са разпространили из града позиви, в които пише всякакви небивалици. Така че да говорим направо. Паджет беше Осезаващ. Като мен. Не го убих заради това, но е вярно. Вярно е също, че беше Петнист. А аз не съм. — Тя ме погледна объркано. — Знаеш ли какво е Петнист, Джина?
— Осезаващите са Петнисти — рече тя. — Някои от вашите се наричат също и Стара кръв. Все едно и също.
— Не точно. Петнистите са Осезаващи, които предават други Осезаващи. Те са онези, които пускат бележките от сорта на „Джина е Осезаваща и животното й е жълт котарак“.
— Не съм! — възмутено възкликна тя. Беше си помислила, че я заплашвам.
— Да — спокойно се съгласих. — Не си. Но ако беше, бих могъл да съсипя и може би дори да отнема живота ти с подобно изказване. Точно това правят Петнистите с другите Осезаващи.
— Но това е безсмислено. Защо им е да го правят?
— За да ги накарат да постъпват, както искат те.
— А те какво искат?
— Власт. И за да се доберат до нея, им трябват пари и хора, готови да направят каквото им се каже.
Още не разбирам. Въздъхнах.
— Искат същите неща като повечето Осезаващи. Искат да упражняват открито магията си, без да се страхуват от бесилката или кладата. Искат да бъдат приети, а не да им се налага да крият дарбата си. Представи си, че искат да те убият само защото си странстваща вещица. Не би ли поискала това да се промени?
— Но странстващите вещици не вредят на никого.
— Осезаващите също — казах, като внимателно следях изражението й.
— Някои го правят — моментално възрази тя. — О, не всички, разбира се. Но когато бях малка, майка ми имаше две млечни кози. Умряха в един и същи ден. А само седмица преди това майка ми беше отказала да продаде едната на Осезаваща жена. Така че виждаш. Осезаващите са като всички други. Някои са отмъстителни и жестоки и използват магията си с такава цел.
— Осезанието не работи по такъв начин, Джина. Това е все едно да кажа, че странстваща вещица може да погледне ръката ми и да начертае линия, която да ме накара да умра по-рано. Или да те обвинявам, че си погледнала ръката на сина ми и си ми казала, че му е писано да живее малко, а след това той да умре. Твоя ли ще е вината? Че си казала нещо, което си видяла?
— Е, разбира се, че не. Но това не е като да убиеш козите на някого.
— Точно това се опитвам да ти обясня. Не мога да използвам Осезанието, за да убия някого.
Тя наклони глава към мен.
— О, стига, Том. Твоят вълк щеше да убие прасетата на съседа ти, ако му беше казал, нали?
— Да — признах. — Сигурно щеше да го направи. Ако бях такъв човек, можех да използвам вълка и Осезанието по подобен начин. Но не съм.
Мълчанието й се проточи по-дълго и от моето.
— Том — рече накрая тя с голяма неохота. — Ти уби трима души. И един кон. Това не беше ли вълкът в теб? Не беше ли Осезанието?
Станах и казах:
— Довиждане, Джина. Благодаря, че беше така мила.