Косата ми бе още влажна и нямах достатъчно плът, за да издържа дълго навън в зимния следобед. Въздъхнах тежко, влязох и тръгнах нагоре по стълбите, изпълнен едновременно със страх и очакване от срещата с лорд Златен. Бяха минали дни, откакто за последен път бе проявил някакъв интерес към мен. Благосклонното му пренебрежение беше по-лошо от намусеното мълчание. Сякаш наистина беше престанало да го е грижа за пропастта помежду ни. Сякаш винаги сме били това, за което се представяхме сега — лорд Златен и Том Беджърлок. В гърдите ми пламна огънчето на гнева, но бързо угасна. Осъзнах, че нямам енергия да го поддържам. И изведнъж го приех със самообладание, каквото не подозирах че имам. Нещата се бяха променили. Всичките ми роли се бяха сменили, не само с принц Предан, Джина и лорд Златен. Дори Сенч ме гледаше по различен начин. Не можех да принудя лорд Златен отново да стане Шутът. Може би не беше в състояние, дори и да го искаше. Но нима това имаше някакво значение за мен? Вече бях толкова Том Беджърлок, колкото и Фицрицарин Пророка. Време беше да го призная.
Лорд Златен не беше в покоите си. Отидох в стаята си и облякох по-чиста риза. Свалих амулета, който ми бе дала Джина. Зъбите на котката на Предан бяха оставили следи върху две от мънистата. Досега не го бях забелязал. Погледнах амулета и открих, че все още съм благодарен на Джина за жеста й. Но благодарността не беше достатъчна, за да продължа да го нося. Беше ми го дала, защото ме харесваше въпреки моето Осезание. Сега тази мисъл винаги щеше да го засенчва. Пуснах го в ъгъла на раклата си.
Тъкмо излизах от „покоите“ си, когато лорд Златен влезе в своите. Закова се на място. Не го бях виждал, нито бяхме разговаряли след случая с перата. Изгледа ме, сякаш ме вижда за първи път.
— Радвам се да те видя отново на крака, Том Беджърлок — рече след кратко мълчание. — Но като те гледам, ще мине време, преди да можеш да поемеш задачите си. Почини си още няколко дни, докато се възстановиш. — Имаше нещо странно в говора му, сякаш не можеше да си поема достатъчно дъх.
Поклоних се.
— Благодаря, господарю, както и за допълнителното време. Ще го използвам по най-добрия начин. Днес вече бях на тренировъчните игрища. Както отбелязахте, може да мине малко време, преди да съм в състояние отново да ви служа като телохранител. — Помълчах и добавих: — В кухнята ми казаха, че сте пратили момче да ме търси?
— Момче? О, да. Всъщност пратих го по молба на лорд Сенч. Да си призная, почти бях забравил. Лорд Сенч те търсеше и когато не те открих в стаята ти, пратих момчето да види дали не си слязъл в кухнята. Мисля, че искаше да идеш при него. Аз не… всъщност поговорихме малко и…
Лорд Златен млъкна несигурно. Последва дълга пауза. После заговори почти с гласа на Шута:
— Сенч дойде да говори с мен по един въпрос, който искаше да обсъдиш с… Искам да видиш нещо. Имаш ли време?
— Ваш слуга съм, господарю — напомних му.
Очаквах да реагира някак на малката ми атака. Но вместо това той ме погледна разсеяно.
— Да, разбира се. Почакай малко. — Джамайлийският му акцент беше изчезнал. Отиде в спалнята си и затвори вратата.
Почаках. Отидох до камината, разръчках огъня и сложих една цепеница. Почаках още малко. Седнах на стола, забелязах, че ноктите ми са пораснали, и ги изрязах с ножа си. Продължих да чакам. Накрая изгубих търпение, станах и отидох да почукам на вратата му. Може би не го бях разбрал правилно.
— Лорд Златен. Желаете ли да чакам тук?
— Да. Не. — След което много неуверено рече: — Би ли влязъл? Но първо се увери, че вратата към коридора е заключена.
Беше. Проверих все пак, след което отворих вратата на спалнята му. Помещението беше полутъмно, капаците на прозорците бяха затворени. Няколко свещи осветяваха лорд Златен, който стоеше с гръб към мен. Беше наметнал през раменете си чаршаф от леглото. Погледна ме през рамо и видях в златните му очи някой, когото не бях виждал досега. Пристъпих три крачки напред.
— Спри, моля те — тихо рече той.
С едната си ръка повдигна косата си, за да оголи тила си. Чаршафът падна от голия му гръб, но той продължи да го притиска с другата си ръка към гърдите си. Ахнах и неволно пристъпих крачка напред. Той трепна, но остана на място.
— Татуировките на нарческата — каза с тих разтреперан глас. — Като тези ли са?
— Мога ли да приближа?
Всъщност не се налагаше. Дори и да не бяха идентични с нейните, татуировките страшно приличаха на тези на Елиания. Той кимна рязко и направих още една крачка напред. Не се обърна към мен, а заби поглед в един ъгъл. Трепереше, макар че в стаята не беше студено. Екзотичната рисунка започваше от тила и покриваше целия му гръб, преди да изчезне под колана на панталоните му. Двете преплетени змии и драконът с разперени криле покриваха гладката златна кожа, изобразени до най-малката подробност. Сияещите цветове имаха метален отблясък, сякаш под кожата бяха втъкани злато и сребро. Всеки нокът и люспа, всеки блестящ зъб и проблясващо око бяха съвършени.