— Страшно много приличат — успях да промълвя. — Само дето при теб са плоски. При нея най-голямата змия изпъкваше, сякаш е възпалена. И като че ли й причиняваше ужасна болка.
Той пое разтреперано дъх — зъбите му почти тракаха — и каза горчиво:
— Така значи. Тъкмо когато си мислех, че вече няма как да е по-жестока, тя намира нов начин. Горкото, горкото дете.
— Боли ли? — попитах предпазливо.
Той поклати глава, все още без да ме поглежда. Част от косата се бе разпиляла по раменете му.
— Не. Сега не. Но нанасянето им бе изключително болезнено. И много продължително. Държаха ме абсолютно неподвижен, с часове. Извиняваха се и се опитваха да ме утешават, докато го правеха. Това само правеше нещата още по-лоши — че хора, които иначе се отнасяха към мен с такава любов и уважение, могат да ми причинят това. Бяха изключително внимателни да татуират точно както им беше заръчала. Ужасно е да се постъпва така с дете. Да го държат и да му причиняват болка. Ужасно е за всяко дете.
Олюляваше се, раменете му бяха отпуснати. Гласът му бе някак далечен.
— Те? — попитах тихо.
Гласът му бе напрегнат, без следа от обичайната мелодичност.
— Беше като училище. Учители и учени хора. Разказвал съм ти. Избягах. Родителите ми ме пратиха там, разделиха се с мен едновременно с гордост и тъга, защото бях Бял. Намираше се много далеч от дома ни. Знаеха, че може би никога вече няма да ме видят, но и че постъпват правилно. Съдбата ми беше предопределена. Но учителите ми настояваха, че вече има Бял ясновидец. Тя беше учила с тях и вече бе тръгнала да изпълни съдбата си далеч на север. — Внезапно извъртя глава и ме погледна в очите. — Сещаш ли се за кого говоря?
Кимнах сковано. Беше ми станало студено.
— Бледата жена. Съветничката на Кебал Тестото през Войната на Алените кораби.
Той кимна също така сковано. Извърна се и отново се загледа в тъмния ъгъл.
— И макар да бях Бял, не можех да съм Белия ясновидец. Следователно трябваше да съм някаква аномалия. Създание, родено извън своето време и място. Бяха очаровани от мен, слушаха всяка моя дума и записваха всеки сън, който им разказвах. Ценяха ме и се отнасяха много добре с мен. Изслушваха ме, но никога не вземаха под внимание какво казвах. А когато чу за мен, тя им заповяда да ме държат там. Така и направиха. А след това им заповяда да ме бележат по този начин.
— Защо?
— Не зная. Може би защото и двамата сънувахме тези създания, морски змии и дракони. Или пък защото така се прави с втория Бял ясновидец. Изрисуваш го, за да не е бял. — Гласът му се стегна, докато думите не станаха като възли. — За мен беше срамно да бъда белязан така по нейна воля. А още по-лошо е да знам, че нарческата също носи знаците на Бледата жена. Сякаш ни обявява за свои оръдия, свои творения…
— Но защо са й се подчинили? Как може някой да направи подобно нещо?
Той се разсмя горчиво.
— Тя е Бялата ясновидка, дошла да подтикне света в по-добра посока. Тя има откровение. Волята й не се обсъжда. Направиш ли го, може да има жестоки последици. Питай Кебал Тестото. Правиш онова, което ти каже Бледата жена.
Треперенето му стана неудържимо.
— Измръзнал си. — Щях да го наметна с одеяло, но трябваше да пристъпя още крачка напред. А и едва ли щеше да ми позволи.
— Не. — Усмихна ми се болезнено. — Уплашен съм. Ужасен. Моля те. Моля те, излез, докато се облека.
Излязох и тихо затворих вратата. Зачаках. Сякаш му отне цяла вечност, докато навлече ризата си.
Появи се, безупречно облечен, всеки косъм на главата му беше на правилното си място. Продължаваше да не ме поглежда.
— При камината има бренди — казах му.
Той мина през стаята с малки нервни крачки. Взе чашата, но не пи. Скръсти ръце, сякаш му беше студено, и застана до огъня, притиснал брендито до гърдите си. Заби поглед в пода.
Отидох в стаята му и взех едно от дебелите вълнени наметала от гардероба. Върнах се и го наметнах. Придърпах стола му по-близо до камината, хванах го за раменете и го накарах да седне.
— Изпий брендито. — Гласът ми прозвуча рязко. — Ще сложа вода за чай.