— Благодаря — прошепна и послушно го изпи. За мой ужас по бузите му потекоха сълзи. Оставяха следи в грижливо сложения грим и капеха върху светлата риза.
Разлях водата и се опарих, докато слагах котлето. Когато свърших, придърпах стола си по-близо до неговия.
— Защо си толкова уплашен? — попитах. — Какво означава това?
Той изхлипа — съвсем неподобаващ звук за достойния лорд Златен. Даже още по-лошо — хвана края на наметалото и избърса очите си. Размаза джамайлийския си грим и видях голата му кожа отдолу.
— Събиране — рече прегракнало. Пое дъх. — Означава събиране. Всичко се събира в едно. На прав път съм. Страхувах се, че съм се отклонил. Но това го потвърждава. Събиране и сблъсък. И точно подбрано време.
— Мислех си, че това искаш. Предполагах, че така правят Белите ясновидци.
— О, да. Така правим. — Обзе го неестествено спокойствие. Погледна ме в очите. Видях в неговите мъка, по-стара и дълбока, отколкото исках да познавам. — Белият ясновидец намира своя Изменящ. Онзи, около когото могат да се разиграят велики събития. И го използва най-безжалостно, за да насочи времето в правилната посока. Отново пътят ми се среща с нейния. И ще изправим волите си една срещу друга, за да видим кой ще победи. — Гласът му изведнъж стана глух. — И отново смъртта ще се опита да те отнесе.
Сълзите бяха спрели, но лицето му още бе мокро. Той пак се избърса с наметалото и размаза грима си още повече.
— Ако не успея, двамата просто ще умрем. — Погледна ме, свит нещастно в стола си. — Последния път се размина на косъм. На два пъти почувствах как умираш. Но те задържах и отказах да те пусна да си идеш с мир. Защото ти си Изменящият и мога да успея само ако те задържа в този свят. Жив, без значение как. Приятел би те пуснал. Чух как вълците те викат. Знаех, че искаш да идеш при тях. Но не те пуснах. Измъкнах те обратно. Защото трябва да те използвам.
Опитах се да говоря спокойно.
— Това е нещото, което така и не разбрах.
Той ме погледна тъжно.
— Разбираш. Просто отказваш да го приемеш. — Замълча, после рече простичко: — В света, който се мъча да извая, ти си жив. Аз съм Белият ясновидец, а ти си моят Катализатор, моят Изменящ. Родът на Пророците има наследник и той заема престола. Това е само един фактор от многото, но е ключов. В света, който се стреми да постигне Бледата жена, ти не съществуваш. Мъртъв си. Няма наследник. Родът на Пророците се проваля напълно. Няма Бял отстъпник. — Скри лице в дланите си и заговори през тях. — Тя замисля смъртта ти, Фиц. Машинациите й са тънки. Тя е по-стара от мен и много по-коварна. Играе ужасна игра. Хеня е нейно създание. Не допускай грешки в това отношение. Не разбирам замисъла й, нито защо предлага нарческата на Предан. Но тя е зад всичко това, сигурен съм. Тя праща смъртта към теб и се опитва да те премахне от пътя си. Засега винаги сме успявали да отговорим подобаващо, ти и аз. Но те спасяваше по-скоро късметът ти, отколкото моят ум. Твоят късмет и… смея ли да го кажа? Магиите ти. И двете. Въпреки това шансовете винаги са против теб. И колкото по-дълбоко навлизаме в играта, толкова по-лоши стават. Последният път… Последният път бе твърде много. Вече не искам да съм Бял ясновидец. Не искам да си мой Изменящ. — Гласът му се бе свел до едва доловим шепот. — Но няма начин да се спре. Единствено ако умреш.
Внезапно се огледа трескаво. Взех бутилката и му я подадох. Той дори не си направи труда да си налее — почна да пие направо от нея на големи глътки.
— Това с нищо няма да помогне — рекох сурово и му я взех.
Той се усмихна криво.
— Не мога да понеса още една твоя смърт. Не мога.
— Ти ли не можеш?
Той изхихика отчаяно.
— В капан сме. Аз те вкарах в капан, приятелю. Любими.
Опитах се да проумея какво ми казва.
— Ако изгубим, умираме.
Той кимна.
— Ако умреш, губим. Едно и също е.
— А ако остана жив?
— Печелим. Но вече няма много шанс за това. Няма много шанс, а нещата отиват към още по-лошо и по-лошо. Най-вероятно е да изгубим. Умираш и светът потъва в мрак. И грозота. Отчаяние.
— Стига с тия весели приказки. — Този път аз пих от бутилката. И му я подадох. — Ами ако оживея? Ако победим? Тогава какво?
Той отдели устните си от бутилката.
— Тогава какво ли? А. — Усмихна се блажено. — Тогава светът продължава нататък, приятелю. Децата тичат по калните улици. Кучетата лаят по минаващите каруци. Приятелите седят и пият бренди.
— Не ми прилича на нещо различно от това, което си имаме — отбелязах кисело. — Да минеш през всичко това и нещата да си останат същите.
— Да — блажено се съгласи той. Очите му се напълниха със сълзи. — Не по-различно от чудния и изумителен свят, който си имаме сега. Момчета се влюбват в момичета, които не са за тях. Вълци ловуват в снежните равнини. И времето. Безкрайното време се развива за всички ни. И драконите, разбира се. Дракони се плъзгат в небето като прекрасни кораби от скъпоценни камъни.