— Вече нямам сърце — каза той сериозно. От описанията му обаче останах с впечатлението, че дори и да няма сърце, явно има набито око. Мислено благослових Славея и се замолих за по-бързото излекуване на момчето ми.
Шутът и лорд Златен старателно ме отбягваха. Няколкото вечери, когато тихо се спусках от работната стая до апартаментите на лорд Златен през старата си спалня, не го откривах. Предан ми каза, че вече играел по-често в града, където този род забавления започнали да добиват популярност, както и по частни партита в крепостта. Липсваше ми, но същевременно се страхувах да се изправя пред него. Не исках да прочете в очите ми, че съм го издал на Сенч. Оправдавах се, че е за негово добро. Драконите да си гледат работата. Ако недопускането му до Аслевял можеше да спаси живота му, недоволството му беше поносима цена. Това си казвах в моментите, когато откривах, че вярвам в смахнатите му пророчества. В други моменти бях сигурен, че няма замръзнали дракони и Бледи жени, а следователно и никакви причини да посещава Аслевял. Така оправдавах заговорите си със Сенч срещу него. Колкото до причината да ме избягва, предполагах, че изпитва някакво странно чувство за срам заради татуировките, за чието съществуване не бях подозирал. Знаех, че не мога да настоявам за компанията му, нито да му наложа своята. Оставаше ми само да се надявам, че с времето пропастта помежду ни ще продължава да се затваря.
И така дните се изнизваха един след друг.
Не признавах на никого, но ужасът ми от пътешествието на принца до Аслевял беше в основата на подновения ми ентусиазъм да го обучавам на Умението. Както и да броях дните до отплаването, все не ми се виждаха достатъчни. Вече бях съгласен със Сенч, че принцът трябва да има котерия, притежаваща поне основни познания върху магията. Затова се посветих на развитието на дарбите ни, естествено с различна степен на успех. Умението на Сенч бавно се подобряваше при сутрешните ни уроци. Беше страшно недоволен от бавния си напредък и това му пречеше да се съсредоточава. Както и да се мъчех, не можех да го накарам да се отпусне и да изпразни съзнанието си. Предан като че ли намираше споровете ми със застаряващия ученик за смешни, а Шишко откровено се отегчаваше. Нито едното, нито другото помагаше на Сенч. Открих, че моят мил и търпелив учител е ужасен ученик, твърдоглав и непокорен. След четири дни упорити усилия най-сетне успях да го отворя за Умението. Още щом усети течението му, той се гмурна в него. Не ми оставаше друго, освен да го последвам, като строго забраних на Предан и Шишко да тръгват след нас.
Не обичам да си спомням този случай. Сенч не просто се откри за Умението. Беше насъбрал твърде много за откриване. Всеки момент от годините му изтичаше от него. След като известно време се мъчех да го събера в едно цяло, осъзнах, че не Умението го разкъсва. А че старецът сам изпраща търсещите нишки. Подобно на корени на жадно растение, той се разпростря във всяка посока, без изобщо да си дава сметка, че потокът на Умението разкъсва и пръсва филизите му. Дори докато събирах парченцата му, той ликуваше от дивия устрем на връзката. Подсилван колкото от магията, толкова и от гнева си, едва успях да го изтръгна от водопада на Умението. Когато най-сетне се върнахме в телата си, открих моето под голямата маса — треперещо, на прага на конвулсиите.
— Ах ти, тъпо упорито копеле! — изпъшках.
Нямах сили да изкрещя. Самият Сенч се беше отпуснал в стола. Клепачите му потрепнаха, когато започна да идва на себе си.
— Великолепно. Великолепно — промълви той, отпусна глава на масата и потъна в дълбок мъртвешки сън, от който сякаш нямаше събуждане.
Предан и Шишко ме измъкнаха изпод масата и ми помогнаха да седна. С треперещи ръце Предан ми наля пълна чаша вино, а Шишко ме гледаше опулено с малките си очички. Преполових чашата.
— Не бях виждал нищо по-страшно от това — рече слисано Предан. — Същото ли беше, когато тръгна след мен?
Бях прекалено ядосан на Сенч и на себе си, за да му призная, че не знам.
— Нека това да е урок и за двама ви — смъмрих ги. — Всеки, който действа по такъв глупав начин, излага на риск и останалите. Сега много добре разбирам защо навремето майсторите слагали болезнена преграда между Умението и нетърпеливите ученици.
Принцът ме погледна смаяно.
— Няма да направиш подобно нещо с лорд Сенч, нали? — Говореше с такъв тон, сякаш бях предложил да оковем кралицата за собственото й добро.
— Няма, разбира се — отвърнах сърдито.
Побутнах хъркащия старец, после го сръчках. Очите му се отвориха едва-едва. Усмихна ми се, без да вдига глава от масата.