Замислих се. Предан беше насочил Умението на Шишко. Означаваше ли това, че беше почерпил сила от Шишко, за да стигне до Сенч, или че просто е отклонил посланието на Шишко до мен?
Не знаех. Не виждах как мога да определя със сигурност какво е станало.
— Опитайте заедно — предложих им. — Направете опит да изпратите едно и също послание до Сенч и само до Сенч. Положете свързано усилие.
— Свързано?
— Да го направим заедно — обясни Предан на Шишко. Проведоха кратък разговор без думи. Предположих, че са избрали съобщението.
— Хайде — казах и загледах Сенч.
Той се намръщи.
— Нещо за кифличка.
Предан въздъхна отчаяно.
— Да, но не трябваше да предадем това. На Шишко му е малко трудно да се съсредоточи.
— Гладен съм.
— Не, не си. Просто искаш да ядеш — рече му Предан. И Шишко се начумери. Никакви увещания не можеха да го накарат да опита отново. Накрая се наложи да го оставим да се наяде и отложихме урока за следващия ден.
Но на другата сутрин пак бяхме обречени на неуспех. Пролетта наближаваше. Бях отворил широко прозореца. Слънцето все още беше само обещание на хоризонта, но вятърът от океана се носеше изпълнен с живот и свежест и показваше, че предстои смяна на сезона. Наслаждавах му се, докато чаках учениците си.
Вече ми беше съвестно за плановете ни срещу лорд Златен. Искаше ми се да не бях споделил разговора ни със Сенч и да не му бях казвал за татуировките на Шута. Та нали можеше при желание и сам да му разкаже, когато е станало дума за татуировките на нарческата. Бях сигурен, че съм допуснал грешка. Нямаше начин да поправя нещата, а не можех да си представя как мога да си призная пред Шута. Единственото по-невъобразимо бе да му позволя да отиде на Аслевял, щом смяташе, че ще умре там. Така че колкото и детинско да ми изглеждаше, реших да си държа езика зад зъбите и да оставя Сенч да се занимава с това. Той беше човекът, който нямаше да позволи на лорд Златен да дойде с нас. Отново вдишах дълбоко пролетния въздух с надеждата, че ще ме пречисти. Вместо това тревогата ми само се засили.
Любезен Бресинга се беше върнал в Бъкип. Стражата, която бе заминала с него, формално трябваше да е свидетелство за съчувствието на Пророците за загубата му. Но той добре си даваше сметка, че ще е под наблюдение в Бъкип още години наред. Щеше да остане в замъка до навършване на пълнолетие, а Короната щеше да управлява земите му вместо него. Гейлкип беше затворен, с изключение на неколцина слуги, осигурени от кралицата. Наказанието ми се струваше доста меко в сравнение с предателските му действия. Осезанието му се пазеше в тайна; предположих, че разкриването му можеше да се използва като заплаха да не опитва да върши още пакости. Така и не го свързаха със смъртта на тримата мъже в града. Негодувах, че се бе отървал толкова лесно за излагането на принца на такава голяма опасност. Според разказа на Сенч Предан твърдял, че Любезен е предал на Петнистите съвсем малко информация за него, при това известна и на последния слуга в замъка. Това не ме успокояваше. Още по-тревожно бе, че не само Лодвайн, но и Паджет бяха проявили жив интерес към сведенията на Любезен за лорд Златен и мен. Знаеше малко и затова им бе казал малко. Въпреки това бе признал на принца, че интересът им събудил любопитството му към нас.
Шпионирах го в стаята му. Изглеждаше отчаян и съсипан. С него беше останал само един от фамилните слуги. Нямаше семейство и дом, а партньорът му живееше в конюшнята. Предложените му покои подхождаха на дребен благородник — несъмнено се бе радвал на много по-голям разкош у дома. Вечер седеше и се взираше в огъня. Подозирах, че общува с котката си, но не успях да доловя поток на Осезание. Вместо него долавях нещастието му — бе почти осезаемо.
Въпреки това му нямах доверие…
Чух стъпките на принца по стълбите. След миг влезе и залости вратата, Сенч и Шишко скоро щяха да дойдат по тайния проход, но засега имах малко време насаме с него.
— Котката на Любезен разговаря ли с теб? — попитах, без да го поглеждам.
— Пард? Не. Той е котка, така че би могъл, стига да пожелае. Но ще е… неучтиво, предполагам. — Изсумтя замислено. — Странна работа. Онези от Старата кръв, които предпочитат котки, имат някои общи обичаи. Никога не бих се опитал да заговоря нечий партньор котка. Все едно… все едно да флиртуваш с нечия годеница. Откакто познавам Пард, той нито веднъж не е проявил интерес да общува с мен. Разбира се, без да броим онзи път, когато Любезен беше в опасност. Но това беше по изключение. Любезен ми го донесе в чувал. Прилъгал го да влезе вътре уж на игра. И после завързал чувала и домъкна Пард в стаята ми. Наистина го домъкна. Пард е доста едричък.