Въздъхна.
— Трябваше да се сетя. Ако Любезен не беше толкова смутен, никога не би се отнесъл към Пард по такъв груб начин. Но изглеждаше толкова разтревожен и така бързаше, че се съгласих да държа Пард в стаята си, докато той се върне, и не задавах въпроси. Пард съскаше, опитваше се да раздере чувала с нокти, после се укроти и остана да лежи задъхан. Уплаших се, че ще се задуши. Но щом развързах чувала, се нахвърли върху мен и ме събори. Сграбчи ме тук — Предан показа сънната си артерия — и заби ноктите на задните си крака в корема ми. Закани се, че ще ме убие, ако не го пусна да излезе. А после изведнъж замяука и ме изподраска. Точно тогава са нападнали Любезен. Каза, че вината била моя и че ще ме убие, ако не го спася. И аз се свързах с теб.
Стоеше до мен при прозореца и гледаше неспокойното море. Изгряващото слънце постепенно оцветяваше черните вълни. Замълча.
— И какво стана след това?
— След това си мислех какво става с теб. Защо не се свърза с мен? Не си ли помисли, че мога да ти пратя помощ?
Въпросът му ме сепна. Трябваха ми няколко мига, за да намеря отговор. Разсмях се.
— Просто не се сетих. Твърде много години бях само с вълка си. А когато изгубих Нощни очи… никога не съм се замислял, че мога да повикам за помощ. Или дори да ти кажа къде съм. И през ум не ми мина.
— Опитах се да стигна до теб. Когато онези… душаха Любезен, Пард полудя. Развилня се, трошеше и дереше всичко. Нямах представа на какво са способни ноктите му. Завивките, дрехи… Под леглото ми още има един гоблен, за който така и не се осмелих да кажа на никого. Направо е съсипан. А подозирам, че е бил много ценен.
— Спокойно. Ще ти дам друг.
Той погледна учудено кривата ми усмивка.
— Опитах се да се свържа с теб. Но не можех да те достигна.
Спомних си нещо, за което не се бях сещал отдавна.
— Баща ти се оплакваше от същото, че не мога да установя връзка с него, когато се бия с някого. И той също не можеше. — Свих рамене. — Почти го бях забравил.
Несъзнателно докоснах белега от ухапване на врата си. Долових, че Предан се взира в мен с момчешко възхищение, и побързах да сваля ръка.
— И това е било единственият път, когато Пард е говорил с теб?
Той сви рамене.
— Почти. Изведнъж спря да вилнее. После ми благодари. Почти сърдито. Мисля, че на котките по принцип им е трудно да благодарят. След това се настани на леглото ми и престана да ми обръща внимание. Остана там, докато Любезен не дойде да го прибере. Стаята ми още вони на котка. Мисля, че Пард се напикава, когато се бие.
От малкото ми познания за котките ми изглеждаше напълно възможно. Споделих го. После смених деликатно темата, защото въпросът все още беше болезнен.
— Предан? Защо се доверяваш на Любезен? Не разбирам защо го допускаш в живота си след онова, което направи.
Принцът ме погледна учудено.
— Той ми се доверява. Не си представям някой да може да вярва на някого повече от него, при това да не заслужава същото насреща. Освен това ми е нужен, ако искам да разбера хората от Старата кръв в кралството си. Майка ми го посочи. Смята, че трябва да познавам много добре поне един от тях, ако искаме да стигнем до някакво съгласие.
Не се бях замислял за това, но го разбирах. Начинът на живот на Старата кръв бе култура, скрита в културата на Шестте херцогства. Имах известна представа за нея, но не можех да я обясня на Предан така, както някой роден и израснал в тази среда. Въпреки това резервите си оставаха.
— Трябва да има и някой друг, който би могъл да ти помогне в това отношение. Още не разбирам с какво Любезен е заслужил уважението ти.
Предан въздъхна.
— Фицрицарин. Той ми повери котката си. Ако знаеше, че отиваш на смърт, и не искаше Нощни очи да умре с теб, къде щеше да го оставиш? На кого щеше да го повериш? На човек, който те е предал по своя воля? Или на приятел, на когото се доверяваш, че ще разбере въпреки всичките грешки?
— О — казах. Най-сетне схванах. — Разбирам. Прав си.
Никой не би поверил половината си душа на човек, когото смята за чужд.
След малко Сенч и Шишко се появиха иззад камината. Старецът се мръщеше и се мъчеше да махне паяжините от елегантните си ръкави. Шишко си тананикаше нещо под нос — странни ноти, които допълваха паузите в песента на Умението, с която посрещаше утрото. Изглежда, много се наслаждаваше на това. Ако слушах само с ушите си, сякаш издаваше абсолютно несвързани и дразнещи звуци. Достъпът до съзнанието му напълно променяше разбирането ми за него.
Погледът на Шишко незабавно се насочи към масата и долових разочарованието му, че този път не го очакват никакви лакомства. Въздъхнах с надеждата, че напразните му очаквания няма да се отразят на днешния урок. Настаних учениците си както предишния ден — Сенч от едната страна на масата, а Предан и Шишко — от другата. Отново застанах зад двамата, готов да се намеся и да ги разделя физически, ако се наложи. Знаех, че Предан смята това като донякъде излишна драма, а и Сенч май мислеше, че прекалявам. Но пък никой от тях не знаеше какво е друг Умел да изсмуче живота ти.