Предан отново постави ръка на рамото на Шишко. Отново се опитаха да достигнат Сенч с просто послание и не успяха. Предан можеше да достигне ума ми, Шишко също, но дори при познатото упражнение не бяха в състояние да се обединят. Започнах да си мисля, че положението е безнадеждно. Една от основните задачи на котерията е да обедини своето Умение и да го предостави на краля. А ние не можехме да направим дори това. И постоянните провали започваха да ни правят докачливи.
— Шишко. Спри музиката. Как мога да се съсредоточа, когато непрекъснато ми пееш? — сърдито каза Предан след поредния неуспех.
Шишко трепна от укора му. Очите му се напълниха със сълзи и разбрах колко дълбока и силна връзка е създал с Предан. Мисля, че принцът също осъзна грешката си, защото в следващия момент поклати глава и каза:
— Разсейва ме красотата на музиката ти, Шишко. Нищо чудно, че винаги искаш да я споделиш със света. Но сега трябва да се съсредоточим върху урока. Нали разбираш?
В очите на Сенч внезапно заиграха зелени пламъчета.
— Не! — възкликна той. — Шишко, не спирай музиката. Никога не съм я чувал, макар Предан и Том често да са ми казвали колко е хубава. Нека я чуя, Шишко, само този път. Постави ръка на рамото на Предан и прати музиката си към мен. Моля те.
Двамата с принца се опулихме, но Шишко грейна. Не се поколеба нито за миг. Вперил поглед в Сенч, с отворена от удоволствие уста, той дори не даде на Предан време да се съсредоточи. Музиката ни заля като потоп. Сенч се олюля от сблъсъка. Очите му се разшириха и макар на лицето му да се изписа тържество, долових в него и сянката на страха.
Никога не бях виждал такъв мощен изблик на Умение. До този момент музиката винаги беше като фон на мислите на Шишко, несъзнателна като дишането или биенето на сърцето. А сега той се разкриваше на целия свят и ликуваше с песента на майка си.
Както калните води на придошла река оцветяват брега, така песента на Шишко обагри голямото течение на Умението. Влезе в него и го промени. Никога не си бях представял подобно нещо. Бях хванат в течението и открих, че не съм в състояние да управлявам собственото си тяло. Непреодолимото обаяние на музиката ме притегли и ме потопи в ритъма и мелодията. Чувствах, че Предан и Сенч са някъде наблизо, но не можех да ги различа. Не бях единственият завлечен. Усетих и други. Някои бяха отделни нишки, слаби пипалца на онези, които едва използваха Умението. Други бяха по-мощни. Усетих как хора изведнъж спират насред заниманията си и се оглеждат несигурно, мъчат се да открият източника на шепнещата музика.
Не бяха много, но все пак ги имаше и усетът им за Умението бе неразделна част от тях като постоянен неясен шепот, който се бяха научили да не забелязват. Но пороят на музиката нахлу през всички тези обичайни прегради и почувствах как се обръщат към нас. Някои сигурно бяха ахнали изненадани; други може би бяха изпопадали на земята. Чух само един глас, ясен и без следа от страх. Какво е това? — попита Копривка. — Откъде е този оживял сън?
От Бъкип, радостно отвърна Сенч. От Бъкип идва този призив, Умели люде! Събуждайте се и елате в Бъкип, за да се събуди вашата магия и да служите на своя принц!
В Бъкип? — като ехо се отзова Копривка.
И тогава, подобно на далечен зов на тръба, се разнесе глас: Вече знам кой си. Вече те виждам.
Може би нищо друго не би могло да ме освободи от тези окови на Умението. Откъснах Предан от Шишко със сила, която порази и трима ни. Музиката рязко спря. За момент бях сляп и глух от отсъствието на Умението. Сърцето ми продължаваше да копнее за нея. Тя бе много по-чиста връзка със света от немощните ми сетива. Но скоро дойдох на себе си. Протегнах ръка към Предан, защото при разделянето го бях проснал на пода. Той замаяно я хвана и се изправи.
— Чу ли момичето? Коя е тя?
— А, онова момиче, дето само плаче — нехайно отвърна Шишко и изпитах благодарност, че отговорът запълни паузата. После се обърна настойчиво към Сенч. — Чу ли музиката ми? Хареса ли ти?
Сенч не отговори веднага. На лицето му играеше глуповата усмивка, но челото му беше намръщено.
— О, да, Шишко — успя да промълви той. — Чух я. И много ми хареса.
Опря лакти на масата и подпря глава.
— Успяхме — изпъшка и вдигна поглед към мен. — Винаги ли усещането е такова? Жизнерадост, чувството за завършеност от сливането със света?