Зададох същия въпрос на принца.
Не знам. Просто каза на Сенч, че има промяна на плана и че трябва да се погрижи никой да не ни последва. Това хич не ми харесва.
И на мен.
Видях как принцът каза нещо на майка си. Тя само поклати глава. Устните й бяха решително стиснати. Лоръл яздеше, загледана право напред. Разбрах, че тя е била пратеникът на кралицата при Осезаващите. Така ли се беше борила с Петнистите? С опити да спечели политическо влияние за по-умерената група? Изглеждаше смислено, но задачата й явно не беше нито лесна, нито безопасна.
Кишата поддаваше под копитата на конете. Излязохме през западната порта. На теория единствено принцът и Маршкрофт знаеха целта ни. Птицата със съобщението беше пристигнала вчера. На практика и аз бях сред посветените. Имаше мърморене и несъгласие относно решението на кралицата да се срещне с представителите на Старата кръв. Беше решено, че е по-разумно да пазим мястото на срещата в тайна, за да не реши някой от по-буйните благородници да саботира плановете ни.
Вятърът вещаеше или дъжд, или лапавица. Влагата беше събудила за живот оголените дървета. Не завихме по отклонението към реката, а поехме по пътя към гористите хълмове зад замъка. Самотен ястреб патрулираше в небето, може би в търсене на някоя по-дръзка мишка. А може би не, помислих си. Когато наближихме дърветата, Маршкрофт ни нареди да се прегрупираме, така че принцът и кралицата да яздят между нас, а не отпред. Страховете ми растяха. Предан с абсолютно нищо не показваше, че знае, че яздя зад него, но се радвах на здравата връзка с Умението помежду ни.
На всяко разклонение избирахме по-неизползвания път. Не ми харесваше, че в гората се налага да се разтеглим в дълга колона. Моя черна негодуваше, че трябва да следва спокойното темпо на коня пред себе си. Налагаше се почти да се боря с нея, за да я удържам — нервността й ме разсейваше и ми пречеше да разширя Осезанието си. Заради хората и конете бе почти невъзможно да улавям нещо извън групата — все едно да се опитвам да различа цвъртенето на мишка, докато около мен лаят кучета. Въпреки това се наругах и рязко предупредих с Умението принца, когато усетих конници по фланговете ни. Бяха си свършили работата идеално. Внезапно долових двама и преди да успея да си поема дъх, забелязах още трима да се промъкват тихо между дърветата — тези бяха пешаци със скрити под качулките лица. И носеха лъкове.
Това не е мястото, за което се бяхме уговорили — излъчи тревожно Предан, когато Маршкрофт заповяда да спрем. Струпахме се възможно по-гъсто около принца. Осезаващите бяха сложили стрели в тетивите, но лъковете им бяха насочени надолу.
— Старата кръв ви поздравява! — разнесе се глас през гората.
— Предан Пророкът отвръща на поздрава ви — ясно отговори Предан, след като кралицата запази мълчание. Гласът му бе спокоен, но почти чувствах как бясно бие сърцето му.
Дребна тъмнокоса жена излезе сред стрелците и застана пред нас. За разлика от останалите, беше невъоръжена и с открито лице. Погледна Принца, после се обърна към кралицата и каза с усмивка:
— Фицрицарин.
Вцепених се, но Предан видимо се отпусна. Кимна на Маршкрофт.
— Уговорената парола. Това са хората, които трябва да посрещнем. — Обърна се към жената. — Но защо сте тук, а не на мястото на срещата?
Жената се разсмя малко горчиво.
— Миналото ни научи на предпазливост при вземане-даване с Пророците, милорд. Простете, че все още прибягваме до нея. Спасила е не един живот.
— С вас не винаги се е постъпвало честно, така че прощавам подозренията ви. Тук съм, както пожелахте, за да ви уверя, че предлагаме на пратениците безопасен път до замъка Бъкип.
Жената кимна.
— А доведохте ли заложник от благородническо потекло, както поискахме?
— Тук е — неочаквано се обади кралицата. — Давам ви сина си.
Предан пребледня.
— Кралице, умолявам ви, не! — възкликна Маршкрофт и се обърна към жената от Старата кръв. — Не са ми казвали нищо за заложници. Моят дълг е да защитавам принца. Вземете мен вместо него!
Ти знаеше ли? — рязко попитах Предан.
Не. Но я разбирам. Отговорът му бе странно спокоен. Изрече следващите думи на глас, но те бяха колкото към гвардееца, толкова и към самия мен.
— Спокойно, Маршкрофт. Това е решението на майка ми и ще му се подчиня. Никой не ще те обвини, че си изпълнил волята на кралицата си. Защото аз съм Жертва за моя народ. — Обърна се да погледне майка си. Лицето му бе бледо, но гласът му бе твърд. Изведнъж си дадох сметка, че се гордее от този момент. Горд да служи по този начин, горд, че го е сметнала за достатъчно зрял, за да посрещне това предизвикателство. — Щом такава е волята на кралицата, предавам живота си във вашите ръце. И ако някой от вашите пострада, готов съм да го изгубя.