— Аз също ще остана, за да потвърдя думата на моята кралица. — Тихият глас на Лоръл прозвуча ясно в настъпилата след думите на принца тишина. Жената от Старата кръв кимна сериозно. Явно познаваше Ловкинята.
Трескаво се опитвах да определя положението. Естествено, от Старата кръв трябваше да поискат заложник. Безопасният път и скритата самоличност нямаше да пазят избраните им лидери, след като се озоват зад стените на Бъкип. Въпреки отказа на Сенч на искането им все някой трябваше да стане заложник. Но защо кралицата не бе избрала мен вместо Лоръл? Погледнах я с нови очи. Увъртането й ме изненадваше, както и начинът, по който бе заобиколила Сенч. Много добре знаех, че старият убиец никога не би се съгласил с това решение. Как бе успяла да уреди всичко? Чрез Лоръл ли?
Маршкрофт скочи от коня си и коленичи пред нея в кишата, умоляваше я да предаде него като заложник или поне да му позволи да остане с още петима гвардейци при принца. Но тя бе непреклонна. Принцът слезе от коня и вдигна капитана на крака.
— Никой няма да те вини за това, дори ако нещата се объркат — увери го. — Майка ми е тук, за да ме предаде; затова дойде с нас. Всички ще знаят, че това е станало по нейна воля, не по твоя! Умолявам те, качи се на коня си и отведи кралицата в замъка. — Заговори по-високо. — Да, чуйте ме и всички, които ще тръгнете обратно. Пазете тези хора, сякаш животът ми зависи от това, защото ви уверявам, че наистина зависи. Това е най-добрият начин, по който можете да ми служите.
Жената от Старата кръв се обърна към Маршкрофт.
— Обещавам на двама ви и на майка му, че няма да се отнасят зле с него, стига и с нашите хора да се държат по същия начин. Имате думата ми.
Това ни най-малко не успокои капитана.
Чудех се какво да правя. Ще се отделя и ще се върна, обещах на принца.
Не, Майка ми даде дума, че ще се отнасяме добре с тях, и ще бъде точно така. Ако ми потрябваш, ще те уведомя, обещавам ти. Но засега ме остави да изпълня волята й.
Междувременно хората от Старата кръв излизаха от гората на групички от по двама и трима. Някои бяха с животинските си партньори. Чух пронизителния вик на ястреб и разбрах, че предположението ми е било вярно. Един мъж яздеше, съпровождан от петнисто куче. Една жена водеше стелна крава. Но другите десетина бяха сами. Запитах се дали са оставили партньорите си, или в момента нямат.
Един от мъжете незабавно привлече вниманието ми. Беше над петдесетте, но носеше годините си с лекота, характерна за активните хора. Движеше се с моряшка походка и водеше кон, на който явно нямаше доверие. Косата и късо подстриганата му брада бяха стоманеносиви като очите му, но в тях се долавяше оттенък на синьото. С изключение на жената, която ни посрещна, той бе единственият от Старата кръв, който не криеше лицето си. Най-много впечатление обаче ми направи не външността му, а уважението, което проявяваха към него останалите. Хората от Старата кръв се отдръпнаха, сякаш беше светец или луд. Жената го посочи с поклон.
— Вие ни доверихте принц Предан. Почти не очаквахме да го направите, въпреки обещанието ви. Аз пък реших, че ако ни дадете заложник, който да показва, че наистина се отнасяте с уважение към нас, ще отвърнем по същия начин. Даваме ви Уеб. Той е от най-старата Стара кръв, от най-чист род и последен от своите. Ние нямаме благородници, нито крале или кралици. Но понякога имаме такива като Уеб. Той не ни управлява, но се вслушва в нас и ние в него. Отнасяйте се добре с всичките ми хора, но с Уеб се дръжте така, сякаш е вашият принц.
Това представяне ми се видя много странно, още повече че всички от Старата кръв се държаха така, сякаш ни е дала истински дар. Реших да разясня това със Сенч.
Помислих си дали да не се свържа с Шишко и да го помоля да разкаже на Сенч какво е направила кралицата, но се отказах. Шишко често объркваше съобщенията и не ми се искаше Сенч да предприеме някакви безразсъдни действия.
За днес бяха предостатъчни. Докато тръгвахме, внезапно заваля дъжд.
— Три дни — извика след нас жената. — Върнете хората ми живи и здрави след три дни!
Кралицата се обърна и кимна сериозно. Напомнянето едва ли бе нужно. Вече ни се струваше, че сме оставили твърде дълго принца в ръцете им.