Така че ми се наложи отново да забързам през заплетения лабиринт. Ругаех разположението му и се чудех дали създателите му са били толкова дребни, колкото загатваха таваните, макар много добре да знаех, че никой не е планирал коридорите като едно цяло. Лабиринтът по-скоро включваше празнините между стените и изоставените служебни стълби, както и нарочно добавени по време на ремонтите на старата крепост участъци. Бях останал без сили, когато стигнах тайния вход към личните покои на кралицата. Спрях да си поема дъх, преди да почукам, и чух яростен спор от другата страна на вратата.
— А аз съм кралицата! — разгорещено отвърна Кетрикен на някакъв коментар на Сенч. — Както и негова майка. Мислиш ли, че бих рискувала наследника — и сина си, — ако не смятах, че това е от първостепенна важност?
Не чух отговора на Сенч, но гласът на Кетрикен бе ясен и остър.
— Не, няма нищо общо с моето „проклето планинско възпитание“. А с желанието ми да принудя благородниците да се държат със Старата кръв така, сякаш имат нещо за губене. Сам видя как не приемаха сериозно усилията ми. И защо? Защото не им струваше нищо да оставят нещата, както са. Несправедливостта не ги притеснява. Никой от синовете или съпругите им не рискува. Никога не им се е налагало да лежат будни по цяла нощ от страх, че някой техен близък може да бъде разкрит като Осезаващ и да бъде убит за това. А на мен ми се налага. Чуй какво ще ти кажа, Сенч. Синът ми е изложен на не по-голяма опасност като заложник на Осезаващите, отколкото бе вчера тук, където Осезанието му би могло да обърне собствените му херцози срещу него.
Възползвах се от настъпилото мълчание, почуках нарочно силно на вратата и влязох. И двамата бяха зачервени. Почувствах се като дете, сварило родителите си насред караница. А в следващия миг Сенч се погрижи да включи и мен в нея.
— Как можа да го позволиш? — остро попита той. — Защо не ми съобщи? Принцът добре ли е?
— Добре е… — започнах, но Кетрикен ме прекъсна.
— Как е можел да позволи ли? Съветник, прекаляваш. Много години съм се вслушвала в думите ти и те винаги са били добри. Но ако отново забравиш мястото си в йерархията, ще те отстраня. Работата ти е да съветваш, а не да вземаш решения, още по-малко да заобикаляш волята ми! Или мислиш, че не съм обмислила и най-малката подробност? Следвай мислите ми тогава, още повече, че именно ти ме научи да разсъждавам по такъв начин. Фиц е тук и чрез него ще знам дали синът ми е бил засегнат по какъвто и да било начин. До него е жена, запозната с привичките на Старата кръв, вярна и способна, да използва оръжие, ако й се наложи. В ръцете ми са хора, изложени на риск, ако нещо се случи с принца, сред тях е и един мъж, който явно е много важен за тях. Ти отказа искането им за заложник с думите, че ще протестират, но в крайна сметка ще се съгласят с условията ни. Лоръл ме посъветва друго. Тя знае много добре какво недоверие изпитват към Пророците, а то е основано на отношението ни към тях от поколения. Тя каза, че трябва да предложим заложник, и то не какъв да е. Кого тогава да предложа? Себе си? Това бе първото, което си помислих. Но тогава кой ще остане тук да преговаря с тях? Синът ми, когото мнозина смятат още за неопитен момък ли? Не. Трябваше да остана тук. Обмислих другите възможности. Някой благородник, който се страхува от тях и ги презира, при това през главата на херцозите? Или теб? Тогава ще се лиша от съветите ти. Фицрицарин? За да бъде приет за достатъчно ценен, ще се наложи да разкрием кой е. И затова се спрях на сина си. Той ценен и за двете страни, а жив е най-ценен. По време на предварителните разговори не скриха, че знаят, че е Осезаващ. Затова в известен смисъл той е един от тях, както и от нас. Той симпатизира на положението им, защото се намира в същото. Не се съмнявам, че докато е с тях, ще научи повече, отколкото ако беше останал до мен по време на официалните преговори. А наученото в крайна сметка ще го направи по-добър крал за целия народ. — Млъкна, след което добави малко задъхано: — Е, съветнико. Покажи ми къде съм сгрешила.
Сенч я гледаше с увиснала челюст. Не си направих труда да скрия възхищението си. Кетрикен ми се ухили и видях как в очите на Сенч проблеснаха зелени искри. Той рязко затвори уста.
— Можеше да ми кажеш — рече горчиво. — Никак не ми харесва да изглеждам като глупак.
— Значи се направи просто на изненадан като останалите — ехидно го посъветва Кетрикен. После заговори по-меко. — Приятелю, знам, че се безпокоиш за сигурността на сина ми и че нараних чувствата ти. Но ако бях споделила това с теб, щеше да ми попречиш да го направя. Нали?