— Успяхме — прошепна ми Сенч. — Или по-скоро Среброока успя вместо нас. Накара всеки, който не мечтае за кръв и палежи, да мине на наша страна. И мисля, че това са повечето от тях. Виж дали съм прав.
И ме остави — изчезна като някакъв огромен сив паяк през тунелите.
Чак късно през нощта напуснах поста си и отидох да си намеря нещо за ядене и да си легна. Всичко стана така, както бе предрекъл Сенч. Любезен остана със Старата кръв и когато кралицата, Сенч и делегатите от Шестте херцогства се върнаха, се изправи пред тях и ги поздрави като владеещ Осезанието благородник. Видях смущението по лицата на делегатите, когато ги увери, че във всяко херцогство има Осезаващи благородници, принуждавани поколения наред да крият магията си. Някои от младите мъже, с които говореше, го познаваха добре. Бяха яздили, пили и играли с него. Спогледаха се и в очите им ясно се четеше „Ако той е Осезаващ, кой друг би могъл да бъде?“ Но Любезен или не забеляза, или пренебрегна това и продължи с прокламацията си. Възнамеряваше да остави магията си да пламти ярко за доброто на принц Предан и трона на Пророците. Зарече се да се посвети изцяло на това и ми се стори, че на лицата на трима от делегатите се изписа неволно възхищение. Може би този младеж от Старата кръв можеше да успее в борбата срещу предразсъдъците им.
През последния ден от преговорите бе постигнат значителен напредък. Менестрелът се появи без маската си и помоли да остане в двора. Кралицата представи на делегатите от Шестте херцогства прокламация, че екзекуциите вече могат да се извършват законно единствено под егидата на всеки от херцозите, които лично ще отговарят за всяка несправедливост, извършена на тяхна територия. Всяко херцогство трябваше да има само едно бесило, намиращо се под контрола на управляващия род. Херцозите и херцогините не само не биваше да допускат местните власти да екзекутират затворници, но и да присъстват на всяко смъртно наказание. Отнемането на живот извън това правило щеше да се разглежда като убийство и извършителите щяха да бъдат съдени от кралицата. Декларацията не решаваше проблема как Старата кръв може спокойно да повдигне обвинения, без да се страхува от репресии, но поне формално установяваше какви ще са последиците срещу несправедливите гонения.
Сенч ме увери, че до успех се стига именно с такива малки стъпки. Когато тръгнахме да изпратим делегатите до другарите им и да си вземем принца и Лоръл, забелязах съществена промяна. Всички говореха и се смееха, дори гвардейците. Жената с кравата яздеше до Любезен Бресинга, следвана от партньорката си и малкото теле, и изглеждаше много поласкана, че младият лорд разговаря с нея. От другата му страна беше Бойо. Явните му опити да се покаже равен на лорд Бресинга бяха доста подронени от непринуденото поведение на младежа към жената. Котката на Любезен се беше настанила на седлото зад него.
Снегът в гората се беше стопил, бяха останали само тънки ледени пръсти, които се забиваха в земята в сенчестите места. Първата зеленина дръзваше да се появи в озарения от слънцето свят и вятърът наистина носеше промяна. Среброока яздеше сама, макар и заобиколена от толкова много хора. Уеб яздеше до мен и не млъкваше — кралицата и Сенч бяха настояли да тръгне с нас, за да могат всички от Старата кръв да видят с очите си, че се връща в замъка Бъкип по своя воля.
Любезен и Пард бяха еднакво радостни да видят принца. Предан изглеждаше изненадан и наистина доволен, че са дошли, и това впечатли както останалите в гората, така и делегатите на Старата кръв. Естествено, бях му съобщил с Умението, че Любезен ще дойде.
Когато потеглихме обратно към замъка, с нас беше не само Уеб, но и менестрелът — казваше се Кокъл. Запя и изскърцах със зъби — пееше „Кулата на Еленов рог“, историята на защитата на остров Еленов рог срещу набезите на Алените кораби, като особено наблягаше на ролята на копелето на Рицарин. Вярно, че бях там, но се съмнявах в половината от делата, приписани на бойната ми секира. Уеб се разсмя на киселата ми физиономия.
— Не се усмихвай така подигравателно, Том Беджърлок. Осезаващото Копеле със сигурност е герой и за двата народа. Бил е и от Бъкип, и от Старата кръв.
И басът му се присъедини към гласа на менестрела за „син на Рицарин, с очи от пламък и кръв на Пророк, но с име друго“.
Тази балада не е ли на Славея? — с фалшива загриженост попита Предан. — Хич няма да й хареса, ако чуе Кокъл да я пее в Бъкип.