Наближаващото заминаване заемаше и моите мисли, но животът никога не позволява на човек да се съсредоточи върху една-единствена задача. Предан и Любезен всяка вечер учеха от Уеб историята и обичаите на Старата кръв. Уроците се провеждаха до една камина в Голямата зала и Уеб ясно даде да се разбере, че всеки проявил интерес е добре дошъл. Самата кралица на няколко пъти посети беседите му. Отначало „уроците“ се посещаваха от малцина и на доста лица се четеше неодобрение. Но Уеб се оказа майсторски разказвач, а и много от историите му бяха нови за хората от Бъкип. Броят на слушателите му бързо растеше, особено сред децата. И не след дълго онези, които се правеха, че предат, правят стрели или кърпят дрехи, започнаха да надават ухо. Не знам колко от тях се убедиха, че няма защо да се страхуват от Старата кръв, но поне научиха доста за това как живеят и мислят тези хора.
Сред учениците на Уеб имаше и един, когото изобщо не предполагах, че ще видя в замъка. Пъргав, синът на Бърич, всяка вечер седеше мълчаливо в кръга около Уеб.
Вестта за радушното посрещане на Осезаващите в Бъкип се беше разпространила надалеч. Малцина се бяха отзовали на поканата на кралицата. Причините бяха очевидни. Как човек можеше да предложи сина или дъщеря си за паж и Осезаващ, без да разкрие, че магията се предава в рода му? В двора кралицата можеше и да защити такова дете, но как стояха нещата за роднините му? Лорд Брант, дребен благородник от Бък, беше довел десетгодишния си син и единствен наследник. Представи го на кралицата като Стара кръв, но твърдеше, че магията му е предадена от майка му, която бе починала преди шест години и имаше само неколцина оцелели роднини. Кралицата прие обяснението му. Подозирах също и една наскоро пристигнала в замъка шивачка, но тя не заяви открито, че владее Осезанието, така че предпочетох да не я питам.
Новият паж на кралицата бе не друг, а Пъргав. Беше дошъл сам и пеш, с нови ботуши, нова дреха и писмо от Бърич. Гледах как го дава на кралицата от обичайното си място зад стената. В писмото си Бърич предаваше момчето на Пророците и признаваше, че е положил всички усилия, но не е успял да пречупи момъка. Щом не можел да изостави долната магия, нека тогава й се посвети, баща му бил дотук. Не можел да си позволи момчето да остава при по-малките си братя. Освен това настояваше в двора да не се разгласява, че е негов син. Когато кралицата любезно попита Пъргав как иска да го наричат, той вдигна пребледнялото си лице и отвърна тихо, но твърдо:
— Осезаващ. Защото съм такъв и няма да го отрека.
— Значи вече си Пъргав Осезаващия — отвърна с усмивка Кетрикен. — И мисля, че името ти подхожда идеално. А сега те предавам на моя съветник Сенч. Той ще ти набележи подходящи задачи, както и обучение.
Момчето се поклони дълбоко, явно благодарно, че кралската аудиенция е приключила.
Фактът, че Бърич се беше отказал от момчето, ме потресе до дъното на душата ми, но и ме изпълни с облекчение. Ако Пъргав бе останал в дома на баща си и Осезанието бе причина за разпра помежду им, това нямаше да доведе до нищо добро. Подозирах, че решението е било трудно и горчиво за Бърич, и почти цяла нощ лежах буден и се питах как ли го е приела Моли и дали е плакала при заминаването на детето. Много се изкушавах да се свържа с Копривка. Бях се въздържал да го правя от дивото изпълнение на Шишко и Предан, и то не само защото не желаех да я въвличам във всичко това. Още се страхувах от спомена за онзи чужд глас. Не исках да рискувам и отново да привлека вниманието на онова същество към дъщеря си или мен.
Но точно тогава, сякаш сърцето предаде разума ми, умът на Копривка докосна моя. Изглеждаше почти като случайна среща, сякаш се сънувахме по едно и също време. Отново се зачудих колко свободно се обединяват умовете ни чрез Умението и се запитах дали Сенч не е прав. Може би имаше нещо, на което да съм я научил още когато беше съвсем мъничка. Сънувах я как седи в тревата под разлистило се дърво. Държеше нещо, нещо тайно и мъничко, и го гледаше тъжно.
Какво те тревожи? Още докато задавах въпроса си и тя се обръщаше към мен почувствах как в съня си приемам формата, която винаги ми бе давала. Седнах и увих опашка около лапите си. Ухилих й се с вълча усмивка. Знаеш, че не изглеждам така.