Сенковълк.
Сенковълк.
Нямаше да се махне.
Спя. Внезапно осъзнах, че е точно така, по онзи странен начин, по който осъзнават сънуващите. Бях заспал и това бе сън. Сънищата нямат значение. Нали?
Аз също. Само тогава мога да те достигна. Не го ли знаеш?
Отговорът ми сякаш бе засилил посланието й. Сега почти имах чувството, че се е вкопчила в мен.
Не. Не го знаех.
Огледах се безцелно. Почти разпознах мястото. Беше пролет и ябълките току-що бяха цъфнали. Чувах бръмченето на пчелите между цветовете им. Усещах меката зелена трева под босите си крака и косата ми се развяваше от нежния ветрец.
Често идвам в сънищата ти и гледам какво правиш. Помислих си да те поканя в един от моите. Искаш ли?
До мен имаше жена. Не, момиче. Някой. Трудно бе да се каже със сигурност. Виждах роклята й, малките кожени обувки, и загорелите от слънцето ръце, но останалото бе замъглено. Не можех да различа чертите й. Колкото до самия мен… беше странно. Можех да се видя, сякаш стоях отстрани, и в същото време това не бе онзи аз, когото виждах, когато заставах пред огледалото. Бях рошав мъж, много по-висок, отколкото съм в действителност, и много по-силен. Непокорната ми сива коса се спускаше по гърба и падаше върху челото ми. Ноктите на пръстите ми бяха черни, а зъбите в устата ми бяха остри. Обхвана ме безпокойство. Имаше опасност, но не за мен. Защо не можех да си спомня каква точно?
Това не съм аз. Това не е правилно.
Тя се засмя нежно.
Е, щом не искаш да ми позволиш да те видя какъвто си, налага ми се да бъдеш такъв, какъвто винаги съм си те представяла. Сенковълк, защо стоеше настрана? Липсваше ми. И се боях за теб. Чувствах огромната ти болка, а не знаех какво я причинява. Ранен ли си? Изглеждаш някак смален. А също уморен и остарял. Липсваше ми със своите сънища. Така се страхувах, че си умрял, а после престана да идваш. Цяла вечност ми трябваше да открия, че мога да те достигна, вместо да те чакам да дойдеш при мен.
Бърбореше като дете. Съвсем истински и буден ужас пропълзя през мен. Беше като студена мъгла в сърцето ми… и тогава видях мъглата в съня да се вдига около мен. Аз я бях призовал, без да знам как точно. Пожелах да стане по-гъста. Опитах се да я предупредя.
Това не е правилно. Нито добро. Стой настрана, махни се от мен.
Не е честно! — изплака тя, когато мъглата помежду ни се превърна в стена. Мислите й започнаха да заглъхват. Виж какво направи със съня ми. Толкова труд положих, а накрая разваляш всичко. Къде отиваш? Толкова си груб!
Отскубнах се от отслабващата й хватка и открих, че мога да се събудя. Всъщност вече бях буден и миг по-късно седях на ръба на леглото. Прокарах пръсти през косата си. Бях почти готов за болката на Умението, когато се промъкна през корема и ме блъсна в темето. Задишах дълбоко и равномерно, твърдо решен да не повърна. Когато мина известно време — минута или половин година, не мога да кажа колко — започнах усърдно да подсилвам защитните си стени. Нима си бях позволил да съм нехаен? Или стените бяха отслабнали от изтощението и вдишания пушек?
Или пък дъщеря ми просто бе достатъчно силна, за да ги пробие?
(обратно)Глава 5 Споделени скърби
Раздвижилият се въздух погали бузата ми. Отворих уморено очи. Бях задрямал въпреки отворения прозорец и мразовитата сутрин. Пред и под мен се простираше морската шир. Покрити с бели якички вълни се носеха под сивото небе. Изправих се със стон от стола на Искрен; две крачки ме отведоха до прозореца на кулата. Оттам изгледът бе по-широк и пред мен се разкриха стръмните скали и сякаш залепналата за тях гора под тази страна на замъка Бъкип. Долавяше се дъх на буря и вятърът показваше зимните си зъби. Слънцето се беше издигнало на цяла педя над хоризонта. Утрото отдавна бе настъпило. Принцът не беше дошъл.
Не бях изненадан. Предан сигурно все още спеше дълбоко след снощното празненство. Не, нямаше нищо чудно в това да е забравил за срещата ни или може би да се надигне, колкото да реши, че не е чак толкова важна, и да заспи отново. Въпреки това разочарованието бе налице, и то не само защото моят принц бе решил, че сънят е по-важен от уговорката му с мен. А защото бе казал, че ще се срещнем, а не бе удържал на думата си. И дори не бе пратил вест за отлагането на срещата, за да ми спести времето и неприятностите тук. Това бе нещо маловажно за момче на неговите години; нещо, за което той изобщо не се замисляше. Но онова, което подобава на обикновено момче, не подхожда на един принц. Искаше ми се да го укоря за това, както би ме сгълчал Сенч. Или Бърич. Усмихнах се тъжно. Честно казано, бях ли различен на възрастта на Предан? Бърич никога не вярваше, че ще спазя сутрешните уговорки. Много добре си спомням как трополеше гръмовно покрай вратата ми, за да е сигурен, че няма да пропусна урока с брадвата. Е, може би ако ролите ни бяха различни, щях да сляза и да заблъскам по вратата на спалнята му.