Но нещата бяха такива, че трябваше да се задоволя с посланието, изписано в прахта върху малката масичка до стола. „Бях тук. Нямаше те“. Кратко и ясно, чист упрек, ако реши да го приеме по такъв начин. И анонимно. Спокойно би могло да мине за бележка на намусен паж до някоя помайваща се камериерка.
Затворих капаците на прозореца и излязох по пътя, по който бях дошъл, през страничния панел в декоративната полица около камината. Процепът бе тесен и не бе лесно да го затворя след себе си. Свещта ми бе догоряла. Спусках се по дългото сумрачно стълбище, тук-там осветявано от мънички пролуки във външната стена, пропускащи тесни лъчи и студените пръсти на вятъра. Имаше една равна част, която минах в пълна тъмнина; разстоянието ми се стори много по-дълго, отколкото го помнех, и бях радостен, когато дирещият ми крак напипа следващата стълба. В края й сбърках завоя. Когато за трети път по лицето ми полепнаха паяжини, разбрах, че съм се загубил. Обърнах се и пипнешком тръгнах назад. Когато накрая се появих в стаята на Сенч зад лавицата с вина, бях целият в прах, раздразнен и потен. Изобщо не бях готов за онова, което ме чакаше там.
Сенч се сепна в стола си пред камината и остави чашата си чай.
— А, Фицрицарин — възкликна той и в същия миг вълна на Умението се стовари отгоре ми.
Не ме виждаш. Кучешка воня.
Олюлях се и трябваше да се хвана за масата, за да се задържа на крака. Извърнах се от намръщения Сенч и насочих цялото си внимание към Шишко. Идиотът прислужник стоеше до работната пещ, лицето му беше изпоцапано със сажди. Фигурата му се размазваше пред очите ми, чувствах се замаян. Ако не бях подсилил стените си, за да се предпазвам от човъркането на Копривка, сигурно щеше да успее да изтрие от ума ми всеки спомен за себе си. Но не беше така и заговорих през зъби:
— Виждам те. Винаги ще те виждам. Но това не означава, че ще те нараня. Освен ако ти не опиташ да нараниш мен. Или ако отново си груб с мен. — Ужасно се изкушавах да използвам Осезанието срещу него, да го отблъсна с изблик на чисто животинска енергия, но не го направих. Нямаше да използвам и Умението. Трябваше да сваля стените си, за да го направя, а това щеше да му разкрие пределите на силата ми. Все още не бях готов за това. Запази спокойствие, казах си. Трябва да овладееш себе си, преди да си в състояние да овладееш него.
— Не, не, Шишко! Престани. Той е добър. Може да е тук. Аз казвам така.
Сенч му говореше като на тригодишно дете. Виждах, че малките очи на кръглото лице, които ме изгаряха, не са очите на равен ми по интелект човек, но забелязах също и проблесналото негодувание, че се обръщат към него по такъв начин. Сграбчих момента. Заговорих на Сенч, без да откъсвам нито за миг очи от лицето на Шишко.
— Не бива да му говориш така. Той не е глупав. Той е… — Затърсих подходящата дума. Интелигентността на Шишко може и да беше ограничена в известно отношение, но я имаше. — Различен — довърших нескопосано. Различен, помислих си, както конят е различен от котката, и както двете животни се различават от човек. Но не по-нисши. Почти усещах как умът му се насочва в друга посока от моя и придава значимост на неща, които аз подминавах точно както той подминаваше цели области от собствената ми реалност.
Шишко местеше намръщен поглед от мен към Сенч и обратно. Накрая взе метлата и кофата с пепел и сажди от огнището и забърза навън. След като лавицата със свитъците се плъзна на мястото си, улових откъс от мисълта му. Миризливец.
— Не ме харесва. Освен това знае, че съм Осезаващ — казах и се отпуснах в съседния стол. Добавих едва ли не намусено: — Принц Предан го нямаше сутринта в кулата на Искрен. Обеща, че ще дойде.
Думите ми сякаш минаха покрай ушите на стареца.
— Кралицата иска да те види. Веднага. — Бе облечен спретнато, макар и не елегантно, в проста синя роба и с меки кожени пантофи. Дали краката не го боляха от танците?
— Защо? — попитах, докато ставах да го последвам. Върнахме се при лавицата с вино и докато отваряхме скритата врата, отбелязах: — Шишко не изглеждаше изненадан, когато ме видя да влизам оттук.