Сенч сви едно рамо.
— Не мисля, че е достатъчно умен, за да се изненада от нещо подобно. Сигурно дори не е забелязал.
Замислих се и реших, че може и да е прав. За него може би не бе нещо важно.
— А защо иска да ме види кралицата?
— Защото така ми каза — отвърна сприхаво той. Млъкнах и го последвах. Подозирах, че главата му се пръска, също като моята. Нямах представа дали е взел противоотрова за здравото пиене през нощта и знаех колко трудно е да се приготви подобно нещо. Понякога е по-лесно да изтърпиш главоболието, вместо да се трепеш да приготвиш лекарство.
Влязохме в личните покои на кралицата, както го бяхме правили и преди. Сенч поспря да надникне и се ослуша, за да се убеди, че няма свидетели, след което ме пусна до една закътана стаичка до дневната на кралицата. Кетрикен ни очакваше. Вдигна очи с уморена усмивка.
Поклонихме се официално.
— Добро утро, кралице — поздрави я Сенч от името на двама ни и тя ни махна гостоприемно да влезем. Последния път, когато бях тук, Кетрикен бе неспокойна, мислите й изцяло бяха заети от изчезналия й син. Сега в помещението бяха изложени нейни произведения. В центъра на малка масичка имаше шест златни листа, подредени върху поднос от проблясващи речни камъчета. От трите високи свещи, горящи до тях, се разнасяше аромат на теменуги. Няколко вълнени килима предпазваха пода от наближаващия зимен студ, а столовете бяха застлани с овчи кожи. В камината гореше огън, над който къкреше котле. Всичко това ми напомни за дома й в Планините. Освен това имаше и малка маса с храна. Горещ чай димеше от тумбест чайник. Забелязах, че има само две чаши.
— Благодаря, че доведе Фицрицарин, лорд Сенч — рече Кетрикен.
Това бе умело отпращане. Сенч отново се поклони, може би мъничко по-сковано от първия път, и се оттегли. Останах сам пред кралицата, питах се защо е всичко това.
Щом вратата зад Сенч се затвори, тя въздъхна дълбоко, седна на масата и посочи другия стол.
— Сядай, Фиц. — Думите й бяха покана както да седна, така и да забравя за всякакви формалности.
Вгледах се в нея, докато се настанявах на мястото си. И двамата бяхме остарели, но на нея годините й се бяха отразили много по-добре, отколкото на мен. Докато мен ме плашеше, отминаващото време едва я бе докоснало, бе оставило само едва доловими следи в ъгълчетата на очите и устата й. Днес бе облечена в зелено и облеклото й подчертаваше златната й коса и будеше нефритени отблясъци в очите й. Роклята й бе проста, също като прическата й; не носеше никакви накити или козметика.
И не следваше никакви церемонии, докато ми наливаше чай и поставяше чашата пред мен.
— Има и сладки, ако искаш — каза и аз си поисках, тъй като от началото на деня не бях слагал в устата си нито залък. Нещо в гласа й обаче ме накара да оставя чашата още щом понечих да я вдигна. Гледаше настрани, отбягваше погледа ми. Забелязах трепкането на миглите й… и изведнъж една сълза се търкулна по бузата й.
— Кетрикен? — попитах тревожно. Какво беше тръгнало накриво? Може би бе открила нежеланието на нарческата да се омъжи за сина й? Или някой бе отправил поредната свързана с Осезанието заплаха?
Тя пое треперливо дъх и ме погледна в очите.
— О, Фиц, не те повиках за това. Исках да го задържа за себе си. Но… толкова съжалявам… За всички ни. Когато ми казаха, вече го знаех. Събудих се онази сутрин с чувството, че нещо е счупено. Нещо важно. — Преглътна. Изграчваше думите, по бузите й се стичаха сълзи. — Не можех да назова точно загубата, но после Сенч ми каза. Усетих го как си отива, Фиц. Усетих как Нощни очи ни напуска. — Риданията й станаха неудържими, тя скри лице в шепи и заплака като дете.
Искаше ми се да избягам. Почти бях успял да овладея мъката си, а сега тя отново отваряше раната. Седях като истукан, вцепенен от болка. Не можеше ли просто да млъкне?
Но тя като че ли не усети хладината ми.
— Годините ще минат, но приятел като него не може да се забрави. — Говореше за себе, беше навела глава. Думите й бяха приглушени и задавени от сълзи. — Преди онова пътуване заедно никога не бях изпитвала такава близост към животно. Но през дългите часове на пътя той бе винаги до нас, отиваше напред, връщаше се, изоставаше да провери дали някой не ни преследва. Беше ми като щит, защото когато се връщаше, винаги знаех, че се е погрижил за всичко и че не ни дебне никаква заплаха. Без неговата подкрепа малкото ми кураж щеше да ме напусне поне сто пъти. Когато тръгнахме, той изглеждаше просто част от теб. Но после започнах да го опознавам. Храбростта и издръжливостта му, дори чувството му за хумор. Имаше моменти, особено в кариерата, когато излизахме на лов и сякаш само той разбираше чувствата ми. Не че просто можех да го притисна до себе си, да плача в козината му и да знам, че никога не би издал слабостта ми. А че той се радваше на силите ми. Когато ловувахме и успявах да улуча, чувствах одобрението му като… като решимост, която казваше, че заслужавам да оцелея, че съм заслужила мястото си в този свят. — Пое с мъка дъх. — Винаги ще ми липсва. А не можах да го видя отново, преди…