— Няма да споменавам нищо пред принца. Ако желае това да си остане между вас, тъй да бъде. Кога ще започнете?
— Веднага когато му е удобно — отвърнах уклончиво. Нямаше да клюкаря, че вече сме пропуснали първия урок.
Тя кимна, явно удовлетворена да остави тази подробност на мен, и продължи:
— Фицрицарин. Причината, поради която те повиках, бе намерението ми да… оправим нещата с теб. Доколкото можем. По цял ред причини не мога да се отнасям към теб по начина, по който заслужаваш. Но държа да направим всичко възможно за удобството ти. Правиш се на слуга на лорд Златен и много добре разбирам защо. Въпреки това ми е мъчно, че един принц от кръвта на Пророците трябва да се крие от собствения си народ. И тъй. Какво можем да направим? Искаш ли други покои, до които да стигаш незабелязан и където да имаш всички удобства?
— Не — отвърнах бързо, но усетих грубостта в отговора си и добавих: — Мисля, че е най-добре нещата да си останат така.
Бях живял и израсъл тук, но не можех да направя този замък свой дом. Безсмислено бе да опитвам. Тази мисъл ме потресе. Домът, помислих си, е споделено място. Плевникът над конюшнята с Бърич, къщичката с Нощни очи и Хеп. А покоите, които деляхме с Шута? Не. И у двама ни имаше твърде много предпазливост, твърде много ограничения, наложени от ролите ни.
— Ще ти уредя месечна издръжка. Сенч ще се погрижи да я получаваш. Но искам днес да приемеш това.
И кралицата остави пред мен кесия, украсена със стилизирани цветя. Тупна тежко. Изчервих се — и не успях да го скрия. Вдигнах очи и видях, че и нейните бузи са порозовели.
— Неловко е, нали? Не го приемай погрешно, Фицрицарин. Парите не са отплата за онова, което направи за мен. Няма сума, с която бих могла да ти се отплатя. Но всеки човек има разходи и не подобава да ти се налага да молиш за онова, от което се нуждаеш.
Разбирах я, но не можех да се сдържа.
— Нищо не ми трябва, освен да ти помагам във всичко. И освен това си права. Никаква сума не може да купи онова, което правя за теб.
Друга жена сигурно би приела думите ми за укор. Но те разгоряха горди пламъчета в очите на Кетрикен и тя ми се усмихна.
— Радвам се, че сме роднини, Фицрицарин. Руриск бе единственият ми брат. Никой не може да го замести. Но ти се доближаваш толкова близо до това, колкото е възможно.
Помислих си, че в това отношение наистина се разбираме много добре. Беше ми приятно, че се обръща към мен чрез родството ни, чрез кръвната ми връзка със съпруга си и сина си. Преди много време крал Умен ме направи свой с уговорка, скрепена с една сребърна игла. Иглата и краля вече отдавна ги нямаше. Дали уговорката оставаше? Крал Умен бе избрал да предяви претенциите си към мен по правото си на крал, а не на мой дядо. А сега моята кралица Кетрикен ме призоваваше първо като сродник и след това като брат. При нея нямаше уговорки. Би се намръщила на мисълта за поставяне на условия, гарантиращи верността ми.
— Иска ми се да кажа на сина ми кой си в действителност.
Думите й ме изтръгнаха от краткия ми унес.
— Моля те, не го прави. Това знание е опасно и е тежък товар. Защо да му го стоварваш?
— А защо това знание трябва да се спестява на наследника на Пророците?
Възцари се дълго мълчание.
— Може би след време — рекох накрая.
Изпитах облекчение, когато тя кимна. После продължи мисълта ми.
— Ще разбера, когато моментът е подходящ.
Пресегна се над масата да хване ръката ми. Обърна я с дланта нагоре и сложи нещо в шепата ми.
— Преди много време носеше една сребърна игла, беше ти я дал крал Умен. Тя те бележеше като негов и показваше, че вратата му е винаги отворена за теб. Сега и аз ти давам такава игла.
Погледнах в шепата си. Малка сребърна лисица с намигващо зелено око. Седеше нащрек, с увита около краката опашка, все едно кацнала на дългата игла. Разгледах я внимателно. Беше съвършена.
— Ти си я направила.
— Поласкана съм, че помниш, че обичам да работя със сребро. Да. Аз я направих. А лисицата е онази, която ти направи мой символ в Бъкип.
Развързах вървите на синята си риза на прислужник и я разтворих. Кетрикен гледаше как забодох иглата в подплатата. Отвън не се виждаше, но когато завързах ризата, усещах допира на мъничката лисица до гърдите ми.
— За мен е чест. И тъй като каза, че ме приемаш като брат, нека те попитам нещо, което би те попитал и Руриск. Ще се осмеля да се поинтересувам защо държиш сред придворните си дами онази, която навремето се опита да ти отнеме живота. Да, живота ти, а също и живота на нероденото ти дете.