Тя ме погледна с искрено объркване. После се сепна, сякаш някой я бе боднал с карфица.
— О, имаш предвид лейди Розмари?
— Да, точно нея.
— Беше толкова отдавна… Всичко това бе толкова отдавна, Фиц. Знаеш ли, когато я поглеждам, дори не се замислям за това. Когато Славен и домакинството му се върнаха тук в края на Войната на Алените кораби, Розмари бе сред челядта. Майка й бе загинала и тя беше… пренебрегвана. Отначало не можех да понасям около себе си нито нея, нито Славен. Но трябваше да се държа на положение, а неговите унизителни извинения и клетви за вярност към неродения наследник и мен бяха… удобни. Помогнаха ми да обединя Шестте херцогства, тъй като той ми доведе и благородниците на Тилт и Фароу. А ние се нуждаехме от тази подкрепа, отчаяно се нуждаехме. В Шестте херцогства Войната на Алените кораби лесно можеше да премине във вътрешни раздори. Но влиянието на Славен бе достатъчно да накара благородниците отново да ми станат верни. После той умря, така странно и жестоко. Нямаше начин да не се появят слухове, че съм го убила аз, за да си отмъстя за старите му прегрешения. Сенч ме посъветва да направя жест към хората му и да ги обвържа с мен. И аз го направих. Настаних лейди Търпение в двореца му в Трейдфорд, защото имах чувството, че ще ми е нужна силна подкрепа там. Останалите му имения разпределих справедливо между онези, които най-много се нуждаеха от усмиряване.
— А каква бе ролята на лорд Бляскав? — попитах. Всичко това бе ново за мен. Бляскав беше наследник на Славен, а сега бе херцог на Фароу. Несъмнено голяма част от „разпределеното“ бе от наследеното му богатство.
— Компенсирах го по друг начин. След ужасното му представяне при защитата на Бък и Бъкип положението му бе разклатено. Не можеше да протестира, защото не бе наследил влиянието на Славен върху благородниците. Аз обаче исках не само да е доволен от своя дял, но и да е по-добър владетел, отколкото би бил иначе. Обърнах се към познанията му в останалите неща, освен доброто вино и облеклото. Прекара повечето си години като херцог на Фароу тук, в Бъкип. Търпение управлява именията му в Трейдфорд от негово име и вероятно се справя доста по-добре, отколкото би успял самият той, защото има здравия разум да назначава хора, които си разбират от работата. Изпраща му всеки месец доклади, които са много по-подробни, отколкото би му се искало, но аз настоявам да ги изчита заедно с някой от хазната не само за да съм сигурна, че разбира прочетеното, но и за да признае, че е доволен от положението там. И си мисля, че вече наистина е доволен.
— Подозирам, че и херцогинята му има пръст в това — подхвърлих.
Кетрикен прояви възпитанието да се изчерви. Леко.
— Сенч си мислеше, че бракът може да му се отрази добре. А и беше време да си осигури наследник. Ако беше останал самичък, щеше да е открита покана за какви ли не дрязги в двора.
— Кой я избра? — Опитах се думите ми да не прозвучат студено.
— Лорд Сенч предложи няколко млади жени от добри фамилии, които имаха… нужните качества. А аз се погрижих да се запознаят с него. И родовете им да разберат, че ще съм доволна херцогът да избере някоя от дъщерите им. Конкуренцията между избраниците не закъсня. Но лорд Бляскав сам си избра булката. Аз само се погрижих да има възможността да избере…
— Някоя, която е предвидима и не чак толкова амбициозна. Дъщеря на някой верен на кралицата — допълних аз.
Тя ме погледна право в очите.
— Да. — Пое си дъх. — Критикуваш ли ме, Фицрицарин? Ти, който беше първият ми наставник как да използвам дворцовите интриги в своя полза?
Усмихнах се.
— Не. Честно казано, гордея се с теб. И ако мога да съдя от лицето на лорд Бляскав снощи, той е повече от доволен от дамата си.
Тя въздъхна едва ли не с облекчение.
— Благодаря ти. Защото ценя мнението ти, Фицрицарин, винаги съм го ценяла. Не бих искала да си мисля, че съм се посрамила пред теб.
— Никога — отвърнах колкото искрено, толкова и галантно. После върнах разговора към интересуващия ме въпрос. — А Розмари?
— След смъртта на Славен повечето от ласкателите му се пръснаха по фамилните си имения, а някои отидоха да наглеждат новите, които им дадох. Никой не прояви претенции към Розмари. Баща й умрял, преди тя да се роди. Майка й носеше титлата му, лейди Целефа Фируудска, но освен титлата нямаше почти нищо друго. Фирууд е съвсем малко имение, направо нищожно. А и защото бе близка с принц Славен, лейди Целефа никога нямаше да дойде в двора. — Въздъхна. — И тъй, оставаше Розмари, сираче от осемгодишна, без да се радва на благоволението на кралицата. Едва ли ще ти е трудно да си представиш как се отнасяха в двора с нея.