— Да, може би. Но ме е срам, че се изправяш пред подобни неща на пръв поглед самичък. Честно казано, не мога да понасям, че в Шестте херцогства все още съществува такъв фанатизъм и че благородниците ни се правят на слепи за него. Направих каквото можах за Осезаващите, но напредъкът е слаб. Когато започнаха да се появяват първите позиви на Петнистите, бях разгневена. Сенч ме посъветва да не се поддавам на гнева си. Сега се питам дали нямаше да е по-добре да го покажа още тогава. Втората ми реакция бе желанието ми Осезаващите да знаят, че могат да разчитат на правосъдието ми. Исках да призова водачите им да дойдат при мен, за да можем заедно да изковем щит срещу жестокостта на Петнистите. — Поклати глава. — Сенч обаче каза, че Осезаващите нямат признати лидери и че не се доверяват достатъчно на Пророците, за да се отзоват на такава покана. Нямахме посредник, на когото да се доверят, и не можехме да им гарантираме, че предложението ни не е план, целящ да ги подмамим и унищожим. Убеди ме да се откажа. — Следващите й думи бяха казани като че ли с неохота. — Сенч е добър съветник, вещ в политиката и тънкостите на управлението. Но понякога имам чувството, че е готов да ни насочва единствено според това, което прави Шестте херцогства по-стабилни, и не го е много грижа за справедливостта за всички мои поданици. — Намръщи се. — Казва, че колкото по-стабилна е страната, толкова по-голям е шансът справедливостта да възтържествува. Може и да е прав. Но често копнеех за начина, по който обсъждахме подобни въпроси двамата с теб. В това също ми липсваше, Фицрицарин. Не ми харесва, че не можеш да си до мен, когато пожелая, а трябва да те викам тайно. Иска ми се да можех да те поканя да се присъединиш към мен и Пиотре за играта днес, защото мнението ти за него ми трябва. Той е страшно интересен човек.
— Игра с Пиотре?
— Снощи говорих с него. И докато обсъждахме шанса дали Предан и Елиания могат да са истински щастливи, стана дума за друг вид „шанс“. Така се стигна до игрите. Помниш ли онази планинска игра с картите и руните?
Разрових в паметта си.
— Май веднъж ми спомена. Да, спомням си, че четох нещо за нея, докато се възстановявах от първото покушение на Славен.
— Има карти или плочки, изрисувани върху твърда хартия или гравирани върху тънки дървени плочки. Върху тях има символи от старите ни легенди, като Стария тъкач и Дебнещия ловец. Върху чиповете има руни за Камък, Вода и Пасище.
— Аха. Сетих се.
— Е, Пиотре иска да го науча как се играе. Прояви голям интерес, когато заговорих за нея. Каза, че на Външните острови имат игра с рунически зарове, които се раздрусват и се хвърлят. После играчите местят пулове върху плат или дъска, върху която са изрисувани по-нисши богове като Вятър, Пушек и Дърво. Не ти ли се струва, че може да се окаже нещо подобно?
— Може би — съгласих се.
Лицето й сияеше от перспективата да научи Пиотре на своята игра и виждах в него повече удоволствие, отколкото очаквах. Нима кралицата намираше този груб островитянин за привлекателен?
— Трябва да ми разкажеш повече за тази игра. Бих искал да разбера дали руните върху заровете са подобни на онези върху чиповете.
— Страшно ще е интересно, нали? Ако си приличат. Особено като се има предвид, че някои от руните в нашата игра са подобни на руните по Стълбовете на Умението.
— Хм. — Кралицата бе все тъй способна да ме изкара от равновесие. Сякаш винаги бе в състояние да мисли едновременно в няколко посоки, да събира на пръв поглед разпокъсани факти и да състави картина, която всеки друг би пропуснал. Точно по този начин бе открила изгубената карта до кралството на Праотците. Изведнъж си дадох сметка, че ми е дала сериозен повод за размисли.
Станах, поклоних се и затърсих думи, с които да й благодаря. Миг по-късно това ми се стори странно — да благодариш на някой, че е оплаквал с теб някого, когото си обичал. Направих нескопосан опит, но тя ме прекъсна, пристъпи към мен и взе ръцете ми в своите.
— Може би единствено ти разбра как се чувствах при загубата на Искрен. Да го видя преобразен, да знам, че ще възтържествува, и в същото време егоистично да плача, че никога вече няма да го видя като мъжа, който беше. Това не е първата ни споделена трагедия, Фицрицарин. И двамата сме вървели сами през по-голямата част от живота си.
Беше невъзпитано, но въпреки това го направих. Прегърнах я и я притиснах силно до гърдите си.
— Толкова те обичаше — казах и гласът ми се задави от думите, които изрекох за своя изгубен крал.
Тя отпусна глава на рамото ми.
— Знам — отвърна тихо. — И тази любов все още ме поддържа. Понякога си мисля, че почти мога да го усетя до рамото си, как ми предлага утеха в тежки моменти. Дано Нощни очи бъде с теб, както Искрен е с мен.