Тя самата не бе Осезаваща. Братовчед й обаче беше. Макар магията да течеше в кръвта на рода й, тя не обичаше Осезанието и хората, които го използват. Като повечето хора в Шестте херцогства, Лоръл разглеждаше способността ми да усещам животните и да се обвързвам с тях като презряна магия. Може би използването на думата „предател“ би трябвало да не ме жегва толкова силно, но въпреки това презрението й ме изгаряше.
— Не съм предател на Старата кръв. Просто се придържам към клетвата, която съм дал на Пророците. Ако Старата кръв не се бе опитала да навреди на принца, нямаше да е нужно да го изтръгвам от ръцете им.
Лоръл каза хладно:
— Това са думите на братовчед ми в писмото му. Не са мои. Казва ми всичко това, за да мога да предупредя кралицата, отчасти защото се чувства задължен към мен. Но и защото тя е най-търпима към Старата кръв от всеки друг от последните Пророци на престола. Не би искал да я види посрамена и с отслабнало влияние. Предполагам, че си мисли, че кралицата ще се отърве от теб, ако научи, че можеш да бъдеш използван срещу нея. Аз обаче я познавам по-добре. Няма да се вслуша в предупреждението ми и да те отпрати от Бъкип, преди да е станало късно.
Така значи. Това бе истинското й послание за мен.
— Значи смяташ, че това ще е най-доброто? Просто да се махна, без да й се налага да ме кара да го направя.
Тя се загледа някъде покрай мен, после заговори — пак покрай мен:
— Появи се най-неочаквано от нищото. Може би е най-добре да се върнеш там.
За миг наистина се изкуших от тази идея. Можех да оседлая Моя черна и да изчезна. Хеп беше чирак на сигурно място и Сенч щеше да се погрижи положението да си остане такова. Не ми се искаше да обучавам Предан на Умението, а още по-малко на онова, което знаех за Осезанието. Може би това бе най-простото решение за всички ни. Да изчезна. Но.
— Не дойдох в Бъкип по свое желание. Дойдох по повеля на кралицата. Така че оставам. А и заминаването ми няма да премахне опасността за нея. Лодвайн и последователите му знаят, че принцът е Осезаващ.
— Подозирах, че ще кажеш нещо такова — призна Лоръл. — И може би си прав. Въпреки това ще предам предупреждението на кралицата.
— Би било грешка от твоя страна, ако не го направиш. Все пак благодаря, че си направи труда да ме издириш и да ме предупредиш. Знам, че не дадох много поводи на Диъркин да мисли с добро за мен. Бих искал да оставя всичко станало помежду ни да избледнее в миналото. Ако имаш възможност, моля те да му предадеш следното: не изпитвам никакви лоши чувства към него или към когото и да било от следващите традициите на Старата кръв. Но че службата ми на Пророците е винаги на първо място за мен.
— Както и за мен — мрачно отвърна тя.
— Не казваш нищо за намеренията на Лодвайн относно принц Предан.
— Защото в писмото на Диъркин не се казва нищо за тях. Така че отговорът ми е, че не знам.
— Разбирам.
И после като че ли нямахме какво друго да си кажем. Оставих я да излезе първа, за да не ни забележат заедно. Задържах се в старите помещения по-дълго, отколкото бе нужно. Под прашната дъска на прозореца можех да видя следите от острието на детския ми нож. Погледнах към мястото, където се бе намирал сламеникът ми. Все още можех да различа фигурата на бухал в изкривените шарки на дървото. Не бе останало почти нищо от Бърич и мен. Времето и другите обитатели ни бяха заличили. Излязох и затворих вратата.
Можех да оседлая Моя черна и да сляза с нея до града, но предпочетох да вървя въпреки мразовития ден. Винаги съм вярвал, че е по-трудно да следиш придвижващ се пеша човек. Минах през портите без инциденти и коментари. Вървях енергично, но след като се озовах извън полезрението на стражите и другите пътници, кривнах от пътя и влязох в храсталака край него. Спрях и погледнах назад да видя дали някой не ме преследва. Стоях неподвижно и мълчаливо. Раната на гърба ми започна да ме боли. Във вятъра се усещаше влага — до довечера щеше да завали дъжд или сняг. Ушите и носът ми бяха студени. Реших, че днес никой не се прокрадва след мен. Въпреки това повторих маневрата още два пъти, докато слизах до града.
Направих голяма обиколка, преди да стигна до къщата на Джина. Отчасти от предпазливост, отчасти от нерешителност. Исках да й занеса някакъв подарък, едновременно като извинение, че не бях успял да мина предишната вечер, както бях обещал, и в знак на благодарност, че ми помага с Хеп, но не можех да реша какво да й взема. Обеците ми се струваха някак твърде лични и постоянни. Също и яркият шал, който привлече погледа ми на витрината на един тъкач. Прясно пушената сьомга подразни апетита ми, но изглеждаше неподходяща. Бях зрял мъж, а ето че се озовах в момчешка дилема. Как да изразя благодарността, извиненията и интереса си към нея, без да изглеждам твърде благодарен, извинителен и заинтересуван? Исках някакъв приятелски подарък и реших, че трябва да е нещо, което бих могъл със същата лекота да поднеса на Шута или Хеп, без да се чувствам неловко. Спрях се на торба сладки орехи от тазгодишната богата реколта и на току-що изпечен хляб с подправки. С тези неща в ръка се чувствах почти уверен, когато почуках на вратата с изрисуваната върху нея разтворена длан.