— Един момент! — разнесе се гласът й, след което тя отвори горната половина на вратата и примижа на ярката слънчева светлина. Стаята зад нея бе сумрачна, капаците на прозорците бяха затворени, а на масата горяха благоуханни свещи. — А, Том. В момента съм с клиент. Можеш ли да почакаш?
— Разбира се.
— Добре — рече тя, затвори вратата и ме остави да стоя отвън. Не беше каквото очаквах, но пък си помислих, че не заслужавам повече. Така че зачаках смирено, гледах улицата и хората и се опитвах да се правя, че не усещам хапещия вятър. Къщата на странстващата вещица се намираше на тиха уличка, но въпреки това потокът минувачи не спираше. Съседната къща беше на грънчар. Вратата беше затворена заради вятъра, но продукцията бе натрупана до нея и чувах тракането на работещото колело. На отсрещната страна живееше жена с внушителен брой малки деца, на някои от които явно им се искаше да излязат на калната улица въпреки мразовития ден. Едно малко по-голямо от тях момиченце търпеливо замъкна дребосъците обратно на верандата. От мястото си едва успявах да различа вратата на една кръчма по-нататък. На висящата табела пред входа бе изобразено набучено на кол да се пече прасе. Влизаха и излизаха хора — повечето да си купят бира за вкъщи.
Тъкмо започнах да обмислям дали да си тръгна, или да почукам отново, когато вратата се отвори. На прага се появи натруфена матрона с двете си дъщери. В очите на по-малката имаше сълзи, а по-голямата изглеждаше отегчена. Майката благодари многословно и страшно дълго на Джина, след което остро нареди на момичетата си да не се помайват и да тръгват. Хвърли ми неодобрителен поглед, докато ги отвеждаше.
Макар да си бях помислил, че Джина ме е оставила да вися навън, с цел да ме накаже, топлият й уморен поглед ме накара да забравя тези глупости. Широк жълт пояс я стягаше над кръста и повдигаше гърдите й. Много й отиваше.
— Влизай, влизай. Ох, ама че сутрин. Странна работа. Хората искат да знаят какво виждаш по ръцете им, но често не желаят да повярват.
Затвори вратата зад мен и потънахме в сумрак.
— Съжалявам, че не дойдох снощи. Господарят ми ме натовари с работа. Донесох ти топъл хляб от пазара.
— О, колко мило! Виждам, че си взел и орехи. Тази година дърветата на племенницата ми родиха толкова много, че не знаем какво да ги правим. Съседът й взе малко за прасетата, но повечето изпопадаха и човек направо гази по тях.
Толкова за орехите. Тя взе хляба и го сложи на масата, възкликна колко хубаво мирише и ми съобщи, че Хеп, естествено, е при майстора. Племенницата й взела понито и каруцата, за да събере дърва, нали съм нямал нищо против? Хеп се съгласил, даже казал, че за понито ще е по-добре, вместо да виси в конюшнята. Уверих я, че всичко е наред.
— Фенел няма ли го? — попитах. Котаракът липсваше.
— Фенел ли? — Изглеждаше изненадана, че съм попитал. — О, сигурно е излязъл по котешките си работи. Знаеш ги котараците.
Оставих торбата орехи на пода до вратата и окачих наметалото си над нея. Малкото помещение бе топло и студените ми уши започнаха да щипят, докато се връщаха към живот. Когато се обърнах към масата, Джина вече поставяше отгоре й две димящи чаши чай. Ароматът му бе примамлив. До хляба чакаше чинийка с масло и мед.
— Гладен ли си? — попита ме усмихнато.
— Да — признах. Усмивката й бе заразителна.
— Аз също — каза тя. После пристъпи напред и изведнъж ръцете ми я прегръщаха, а устата й се вдигаше към моята. Трябваше да се наведа, за да я целуна. Устните й се отвориха приканващо. Имаха вкус на чай и подправки. Изведнъж се почувствах замаян.
Тя прекъсна целувката и притисна буза до гърдите ми.
— Измръзнал си. Не биваше да те държа толкова дълго отвън.
— Вече ми е много по-топло — уверих я.
Тя се усмихна.
— Знам. — И устните й отново намериха моите, а ръката й се спусна надолу, за да провери доказателството. Подскочих при допира й, но ръката й на врата ми продължаваше да държи устните ми до нейните.