И внезапно се почувствах неловко. Нямаше ли да си помисли, че се опитвам да си платя за нещо друго?
Тя ме гледаше мълчаливо.
— Том, почти не съм докоснала онова, което донесе предишния път. Колко мислиш струва да се изхрани едно момче?
Успях да свия извинително рамене.
— Поредното градско нещо, което ми е неизвестно. У дома отглеждахме каквото ни трябваше или ходехме на лов. Знам, че Хеп здравата похапва след цял ден работа. Предположих, че може да е скъпо. — Сигурно Сенч бе уредил да й пратят кесия. Нямах представа колко пари е имало в нея.
— Добре. Когато ми потрябват, ще ти кажа. Отстъпването на понито и каруцата означава много за племенницата ми. Винаги е искала да има свои, но знаеш колко е трудно да заделиш пари за такова нещо.
— Както е казал и Хеп, за Детелина е много по-добре да се движи, отколкото да стои в конюшнята. Обаче и тя яде, нали.
— Не е трудно да се справим с това, а и изглежда съвсем честно да се грижим за животно, което използваме. — Тя помълча и се огледа. — Значи ще се срещнеш с Хеп днес?
— Разбира се. Затова дойдох. — Започнах да събирам монетите, за да ги прибера в кесията. Чувствах се неловко.
— Разбирам. Значи затова намина — отбеляза тя, но се усмихваше закачливо. — Добре тогава. Ще те пусна да вървиш.
И изведнъж ми просветна, че ми намеква, че е време да се махам. Напъхах монетите в кесията и станах.
— Е. Благодаря за чая — казах и се запънах. Тя се разсмя високо и бузите ми пламнаха, но успях да се усмихна. Накара ме да се чувствам млад и глупав, което не бе в нейна полза. Не разбирах защо трябва да е така, но пък и не ме беше грижа. — Така. Май по-добре да ида да видя Хеп.
— Да — съгласи се тя и ми подаде наметалото.
Сега пък трябваше отново да спра, за да се обуя. Тъкмо приключих, когато на вратата се почука.
— Един момент! — извика Джина и аз излязох, като кимнах пътьом на клиента й. Беше млад мъж с неспокойно изражение. Поклони ми се в отговор и влезе забързано. Вратата се затвори и отново се озовах самичък на ветровитата улица.
Закрачих към работилницата на Гиндаст. Денят ставаше все по-студен и във въздуха замириса на сняг. Лятото се бе задържало до късно, но зимата вече наближаваше. Погледнах небето и реших, че здравата ще вали. Вървях със смесени чувства. Само преди няколко месеца подобна гледка щеше да ме накара да проверя запасите дърва и за последен път да преценя какво съм натрупал за зимата. А сега за мен се грижеше тронът на Пророците. Вече не се налагаше да мисля за своето добруване, а само за това на властта. Тази сбруя все още стоеше неудобно на раменете ми.
Гиндаст бе известен в Бъкип и нямах проблеми с намирането на работилницата му. Табелата пред нея бе богато украсена и нагиздена, сякаш за да покаже по подобаващ начин уменията му. В предната част на постройката имаше уютна дневна с удобни столове и голяма маса. В камината буйно гореше огън, подхранван от отпадъчни парчета добре изсушено дърво. Няколко от най-добрите му работи бяха изложени на показ, за да примамят потенциални клиенти. Човекът, който командваше тук, изслуша искането ми и ми махна да вляза в работилницата.
Приличаше на хамбар с множество изделия на различен етап от изработката им. Огромна рамка на легло се бе настанила до серия благоуханни кедрови сандъци, украсени с нечий печат с бухал. Един калфа бе коленичил и ги боядисваше. Гиндаст го нямаше. Бил излязъл с трима калфи до имението на лорд Косач, за да вземе мерки и да обсъди изработката на изящна рамка за камина с подхождащи й столове и маси. Един от старшите калфи, малко по-млад от самия мен, ми позволи да поговоря за малко с Хеп. Освен това сериозно ме посъветва да се обадя отново и да си уговоря среща с майстор Гиндаст, за да обсъдим развитието на момчето. Предложението ми прозвуча зловещо.
Открих Хеп зад работилницата с четирима други чираци, всичките по-малки и дребни от него. Пререждаха изсъхналия материал, обръщаха и преместваха всяка греда. Отъпканата земя ми подсказа, че това е третата им купчина. Другите две бяха покрити и опаковани в зебло. Лицето на Хеп бе намръщено от наложената му тъпа, но необходима задача. Наблюдавах го известно време, преди да ме забележи, и видяното ме разтревожи. Хеп винаги бе работил енергично, когато беше край мен. А сега виждах у него потиснат гняв: той явно губеше търпение, че му се налага да работи с по-малки и слаби момчета. Стоях мълчаливо, докато най-сетне не ме забеляза. Изправи се над талпата, която бе оставил току-що, каза нещо на другите чираци и тръгна към мен. Гледах как се приближава и се питах каква част от поведението му е израз на истинските му чувства и каква — поза пред по-малките. Не ме бе грижа особено за презрението му към сегашната му задача.