— Здравей — поздравих го сериозно.
— Здравей — отвърна той.
Стиснахме си ръцете и той каза тихо:
— Виждаш какво имах предвид.
— Виждам да обръщаш дървения материал, за да изсъхне добре — отвърнах. — Това ми се вижда необходима работа за една дърводелска работилница.
Той въздъхна.
— Нямаше да имам нищо против, ако го правех от време на време. Но всяка задача, с която ме натоварват, изисква много от гърба ми и съвсем малко от главата.
— А към останалите чираци по друг начин ли се отнасят?
— Не — неохотно отвърна той. — Но те са още малки, както виждаш.
— Това няма значение, Хеп. Не става въпрос за възраст, а за познание. Бъди търпелив. Тук има неща за овладяване, дори и да е само как да подреждаш правилно материала и да се учиш от него, като го гледаш в това състояние. Освен това тази работа трябва да се свърши. Кой друг да накарат да я свърши?
Той беше забил поглед в земята, не особено убеден от думите ми. Поех дъх.
— Мислиш ли, че няма да е по-добре да живееш тук с другите чираци, вместо при Джина?
Той рязко вдигна глава, в очите му се четеше гняв и ужас.
— Не! Защо предлагаш подобно нещо?
— Защото научих, че такъв е обичаят. Може би ако живееш по-близо до работата ти, ще ти е по-лесно. Няма да ти се налага да вървиш дълго сутрин, за да дойдеш навреме, и…
— Ще полудея, ако ми се наложи да живея тук като чирак! Момчетата ми казаха какво е. Всяко ядене е като предишното, а жената на Гиндаст брои свещите, за да е сигурна, че не стоят до късно през нощта. Всяка седмица трябва да изтупват дюшеците и да перат одеялата и бельото си, да не говорим, че Гиндаст им дава допълнителни задачи след края на работния ден — да изсипват стърготините в розовата градина на жена му, да събират парчетата за огъня и…
— Не ми изглежда чак толкова ужасно — прекъснах го, защото забелязах как се разпалва все повече и повече. — Прилича ми на дисциплина. Същото прави и един войник по време на обучението си. Нищо няма да ти стане, Хеп.
Той гневно разпери ръце.
— Но и няма да ми помогне. Ако исках да разбивам глави, за да си изкарвам хляба — да, ще очаквам да ме дресират като тъпо животно. Но не очаквах, че чиракуването ми ще е нещо подобно.
— Значи си решил, че не ти е по сърце? — попитах и затаих дъх в очакване на отговора. Ако беше променил решението си, нямах представа какво да правя с него. Не можех да го взема със себе си в замъка, нито да го върна сам в къщата.
— Не — навъсено отвърна той. — Не съм се отказал. Това искам. Но по-добре да започнат в най-скоро време да ме учат на нещо, или…
Зачаках да продължи с „или“-то, но Хеп не каза нищо повече. Той също нямаше представа какво ще прави, ако напусне Гиндаст. Реших да приема това като положителен знак.
— Радвам се, че все още го искаш. Опитай да си смирен, търпелив, да работиш добре, да слушаш и да се учиш. Мисля, че ако го правиш и се покажеш като свестен момък, скоро ще ти възложат по-интересни задачи. Ще се опитам да те видя довечера, но не смея да обещавам. Лорд Златен ме държи доста зает и едва успях да се освободя. Знаеш ли къде е ханът „Трите платна“?
— Да, но нека не се срещаме там. Хайде да е в „Набученото прасе“. Съвсем близо до Джина е.
— И? — натиснах аз. Знаех, че има и друга причина.
— И ще можеш да се запознаеш със Сваня. Живее наблизо и се харесваме. Ако може, понякога се виждаме там.
— Ако успее да се измъкне от къщи ли?
— Ами… нещо такова. Майка й няма много против, но баща й ме мрази.
— Не ми прилича на особено добро начало за ухажване, Хеп. С какво си заслужил омразата му?
— С това, че целунах дъщеря му. — Хеп ми се ухили вироглаво и въпреки желанието си се усмихнах.
— Така значи. Тази вечер ще обсъдим и това. Мисля, че си още млад за ухажване. По-добре изчакай, докато ни се отворят по-солидни перспективи и съберем средства да издържаш съпруга. Може би тогава баща й няма да има нищо против една-две откраднати целувки. Ако се освободя довечера, ще дойда.
Хеп изглеждаше донякъде успокоен. Махна ми за довиждане и се върна към работата си. Аз обаче си тръгнах с още по-натежало сърце. Джина бе права. Градският живот променяше момчето ми по начин, който не бях предвидил. Нямах чувството, че наистина изслуша съветите ми, а още по-малко вероятно бе да ги изпълни. Е, може би довечера щеше да се наложи да съм по-твърд с него.
Докато вървях през града, започнаха да падат първите снежинки. Когато стигнах стръмния път към замъка, вече валеше гъст мек сняг. На няколко пъти спирах край пътя и се вглеждах назад, но нямаше и следа от преследвачи. Изглеждаше ми безсмислено Петнистите да ме заплашват, след което да изчезнат напълно. Би трябвало или да ме убият, или да ме вземат за заложник. Помъчих се да се поставя на тяхно място и да си представя причина, поради която да оставиш жертвата си на мира. Не успях. Когато стигнах портите на замъка, пътят вече бе покрит с дебел снежен килим и вятърът започваше да вие във върховете на дърветата. Беше притъмняло. Очертаваше се неприятна нощ. Не бих имал нищо против да я прекарам на закрито.