Изтръсках мокрия сняг от краката си пред входа на залата, покрай която бяха кухните и помещението на стражите. Бях уморен и ми се искаше да мога да вляза и да споделя простата им храна, груби шеги и нехайно поведение. Но вместо това изправих рамене и забързах нагоре към покоите на лорд Златен. Нямаше го и си спомних, че сигурно играе с любимците на кралицата. Би трябвало да го потърся там. Отидох в стаята си да се отърва от мокрото наметало и намерих на леглото си парче пергамент. Върху него бе изписана една-единствена дума. „Горе“.
Малко по-късно бях в стаята на Сенч в кулата. Нямаше никого. На стола обаче ме чакаха топли дрехи и тежко зелено наметало с огромна качулка. На гърдите имаше непознат за мен знак с изображение на видра. Обърнато наопаки, наметалото изглеждаше домашно изтъкано, боядисано в обичайното за слугите синьо. До него имаше кожена пътна чанта с храна и бутилка бренди. Под чантата беше сгънат кожен калъф за свитъци. Върху всичко това се мъдреше бележка с почерка на Сенч. „Взводът на Хефам излиза довечера от северната порта да патрулира пътищата. Тръгни с тях и после се отклони. Надявам се, че няма да имаш нищо против, че ще изпуснеш Празника на жътвата. Върни се колкото се може по-бързо, моля те“.
Изсумтях. Празникът на жътвата. С такова нетърпение го очаквах като момче. А сега дори не се бях сетил, че е довечера. Несъмнено годежът на принца бе нарочно насрочен преди празника на изобилието в Бъкип. Е, бях го пропуснал през последните петнайсет години. Един път повече или по-малко нямаше значение.
В края на масата имаше щедра порция студено месо, сирене, хляб и пиво. Налагаше се да приема, че Сенч е уредил изчезването ми от служба при лорд Златен. Нямах време да го търся и да му казвам, нито пък ми се искаше да му оставям някаква бележка. Със съжаление си помислих, че отново трябва да отложа срещата си с Хеп, но и без това вече го бях предупредил, че може и да не успея да дойда. А внезапно появилата се възможност самият аз да направя нещо ме привличаше силно. Исках да пропъдя подозренията си, че Петнистите са намерили бърлогата ми. Дори да я намерех претърсена, щеше да е по-добре, отколкото да се измъчвам от страхове тук.
Нахраних се и се преоблякох. Когато слънцето залязваше, вече бях яхнал Моя черна и приближавах северната порта. Бях придърпал качулката напред, за да се предпазя от хапещия вятър и заслепяващия сняг. При изхода се събираха и други ездачи в зелени наметала; някои мърмореха, че им се налага да обикалят, докато празненствата са в разгара си. Приближих ги и кимнах мълчаливо на един приказлив тип, който изпълваше нощта с вайканията си. Той започна да ми разказва някаква дълга история за жена, най-топлата и дашна, която съм можел да си представя. Щяла да го очаква напразно довечера в някаква кръчма в града. Оставих го да говори. Всички се свивахме в наметалата си в сгъстяващия се мрак и снежната виелица. Лицата ни бяха скрити от шаловете и сумрака.
Хефам се появи, когато слънцето вече бе залязло и бе станало съвсем тъмно. Изглеждаше недоволен и заяви, че трябва да яздим бързо до Първи брод, да сменим стражата за през нощта и на сутринта да започнем редовната обиколка по пътищата. Войниците явно бяха добре запознати със службата. Построихме се в две колони зад него. Постарах се да заема място колкото се може по-назад. Той ни поведе през портата към нощта и бурята. Известно време се спускахме стръмно надолу, след което завихме по крайречния път, който щеше да ни отведе на изток.
Когато светлините на Бъкип останаха далеч зад нас, постепенно започнах да задържам Моя черна. Мракът и лошото време не й се нравеха особено и тя нямаше нищо против да забави ход. В един момент я спрях, слязох от седлото и се престорих, че затягам един ремък. Патрулът продължи без мен във виелицата. Качих се отново в седлото и го настигнах, като този път останах последен. Отново забавих ход. Разстоянието до войниците постепенно се увеличаваше. Когато най-сетне един завой ги скри напълно от поглед, спрях Моя черна. Отново слязох и се засуетих със стремената. Чаках с надеждата, че няма да усетят отсъствието ми в лошото време. Когато никой не се върна да види защо се помайвам, обърнах наметалото наопаки, яхнах кобилата и поех назад по пътя, по който бяхме дошли.