Бързах, както бе заръчал Сенч, но имаше неизбежни забавяния. Наложи се да изчакам до сутринта за сала, за да пресека река Бък, а после бурният вятър и ледът по въжетата и палубата забавиха товаренето и пътуването. Открих, че пътят от другата страна е по-широк и в по-добро състояние, както и по-оживен, отколкото го помнех. Покрай него беше изникнало търговско градче, кръчмите и къщите бяха сгушени една до друга, за да се пазят от приливите и бурите. По пладне градчето вече беше далеч зад мен.
Пътуването ми бе еднообразно. На няколко пъти почивах в малки ханове. Само веднъж бях разтревожен през нощта. Отначало сънят бе спокоен. Топло огнище, звуците на семейство, занимаващо се с вечерните си дела.
Уф. Слизай от скута ми, момиче. Вече си пораснала, за да ми седиш в скута.
Никога няма да съм достатъчно пораснала за скута на татко. — В гласа й имаше смях. — Какво правиш?
Поправям обувката на майка ти. Или поне се опитвам. Дръж. Вдени конеца. От огъня ухото на иглата играе. Младите очи ще се справят по-добре.
И точно това ме събуди. Внезапният пристъп на ужас от признанието на таткото, че зрението му отслабва. Опитах се да не мисля за това и отново се унесох в неспокоен сън.
Като че ли никой не забеляза преминаването ми. Имах време да обърна повече внимание на поведението на Моя черна; премерихме волите си с няколко дребни номера. Времето продължаваше да е все така лошо. Нощем валеше и валеше. През деня бурята утихваше, но мъждукащото слънце едва стопяваше снега и превръщаше пътищата в кални кишави ивици, които на следващата сутрин се превръщаха в коварни ледени пързалки. Изобщо не бе приятно да се пътува в такива условия.
Но въпреки това част от студа, който ме мъчеше по време на пътуването, нямаше нищо общо с времето. Нямах вече вълк, който да избързва напред да провери дали пътят е чист или да се забави, за да види дали не ни преследват. За защитата си можех да разчитам единствено на собствените си сетива и на меча си. Чувствах се гол и непълен.
Следобеда, когато стигнах пътечката към колибата ми, слънцето проби облаците. Снегът бе спрял още сутринта и краткото затопляне превръщаше пътя в лепкава каша. От време на време от гората се чуваха тъпи звуци — дърветата се отърсваха от натрупалото се върху тях бреме. Пътеката бе гладка, виждаха се само заешки следи и дупки от паднал от клоните сняг. Малко вероятно бе някой да е минавал по нея от началото на валежите. Това вдъхваше известна увереност.
Но щом стигнах къщата, безпокойството се върна с пълна сила. Ясно се виждаше, че някой е идвал, при това неотдавна. Вратата зееше. Малките могилки отпред бяха от мебелите и вещите, изхвърлени на купчина в двора. Парчета пергамент се подаваха от снега, неравен под прясно навятата покривка. Оградата около градината при кухнята беше съборена, както и муската на Джина на нейния стълб.
Къщата беше празна, студена и тъмна. Напомняше ми за нещо и лошото предчувствие ми помогна да се сетя — напомняше ми за времето, когато се бях върнал при една къща, разпердушинена от Претопените. На отслабващата светлина видях по пода кални следи от свински копита. Няколко любопитни животни бяха посетили колибата. Имаше и кални следи, от ботуши, които очертаваха пътека до вратата. Явно някой бе влизал и излизал неведнъж.
Всичко преносимо и полезно липсваше. Одеялата от леглата, пушената и консервирана храна от лавиците, готварските съдове — всичко беше изчезнало. Някои свитъци бяха използвани за разпалване на печката. Някой бе ял тук и вероятно сега се наслаждаваше на запасите, които бяхме събрали с Хеп за зимата. Върху огнището все още се виждаха пръснати рибешки кости. Имах чувството, че знам кой е идвал. Свинските следи бяха най-добрата улика.
Бюрото ми беше останало — неграмотният ми съсед едва ли се нуждаеше от писалище. Мастилниците в малкия ми кабинет бяха преобърнати, свитъците бяха хвърлени на пода. Това ме разтревожи. При целия този хаос беше невъзможно да определя дали някои от ръкописите не са изнесени. Нямаше начин да кажа дали Петнистите не са се ровили тук покрай отглеждащия свине съсед. Картата на Искрен все още висеше накриво на стената; изумих се как сърцето ми прескочи от облекчение, че я намирам непокътната. Не бях предполагал, че я ценя толкова много. Свалих я и я навих, след което обиколих с нея опустошения си дом. Насилих се да огледам внимателно всяко помещение, в това число конюшнята и кокошарника, преди да си позволя да събера каквото мога, за да го отнеса.