Малкият запас зърно и всички инструменти в конюшнята липсваха. Под работния навес имаше безразборно разхвърляни неща, явно сметнати за ненужни. Малко вероятно бе това да е дело на Петнистите. Подозренията ми за неприятния ми съсед вече бяха почти сигурни. Той гледаше свине и веднъж ме бе обвинил, че съм му откраднал прасенца. Когато се наложи да замина набързо оттук, бях заръчал на Хеп да отнесе при него пилетата — не от добри чувства, а защото щеше да ги храни и да се грижи за тях заради яйцата им. Това ми се бе сторило по-добра възможност, отколкото да ги оставя на хищници. Естествено, това му беше подсказало, че ще липсваме за дълго време. Стоях със стиснати юмруци и оглеждах малката конюшня. Съмнявах се, че някога ще се върна тук. Дори инструментите да си бяха останали на място, щях да замина без тях. За какво можеше да ми послужи кирка или мотика? Кражбата обаче бе нещо, което трудно можех да пренебрегна. Жадувах за отмъщение, макар да си казвах, че нямам време за това, че крадецът може би ми е направил услуга, като е разпердушинил дома ми, преди да го сторят Петнистите.
Прибрах Моя черна на завет и й дадох малкото останало сено. Домъкнах й и кофа вода. После се заех със спасяване и унищожение.
Купчината вещи под снега се оказа рамка от легло, маса, столове и няколко лавици. Вероятно съседът възнамеряваше да се върне за тях с каруца. Щях да ги изгоря. Поразчистих снега, погледнах със съжаление елена, който Шутът бе изрязал върху масата, после влязох вътре за подпалки. Сламеникът от леглото ми, който лежеше хвърлен на пода, свърши чудесна работа. Скоро вече си имах чуден огън.
Помъчих се да съм методичен. Докато имаше светлина, най-старателно събрах всеки свитък, изхвърлен на двора. Някои бяха безнадеждно съсипани от влагата, други — разкъсани и стъпкани от кални копита, а от много бяха останали само парченца. Помнех думите на Сенч и направих опит да изгладя и навия някои тях, дори и някои от фрагментите, но повечето полетяха в огъня. Разрових снега, докато не се уверих със сигурност, че навън не е останало нищо написано от ръката ми.
Междувременно беше започнало да се смрачава. Запалих огън в огнището, едновременно за светлина и топлина. Залових се за работа. Повечето от вещите ми отидоха направо за храна на пламъците. Стари работни дрехи, перодръжки и други дреболии полетяха в огнището. Бях по-мил с нещата на Хеп — знаех, че пумпалът, с който отдавна не си играеше, все още е важен за него. Направих вързоп от едно старо наметало и го напълних с подобни неща. После седнах до огъня и внимателно прегледах свитъците от лавиците. Бяха много повече, отколкото бях очаквал, и много от тях трябваше да взема.
Реших на първо място да спася онези, които не бях писал аз самият. Картата на Искрен отиде в калъфа, естествено, и скоро към нея бяха добавени ръкописи, които бях събрал при пътуванията си или пък ми бяха донесени от Славея. Някои бяха наистина стари и редки. Бях благодарен, че ги намирам непокътнати, и твърдо реших да им направя копия, когато се върна в Бъкип. Но иначе подборът ми бе безмилостен. Нищо излязло изпод моето перо не бе недосегаемо. Ръкописите по билкарство с подробните ми рисунки подхраниха огъня. Тези знания все още бяха в главата ми; ако се наложеше, можех да ги запиша отново. Запазих само някои. Въпреки убеждението ми в чантата отидоха свитъците, в които се разказваше не само за времето ми в планините, но и личните ми размисли за собствения ми живот. Бързият прочит на част от тях накара бузите ми да пламнат. Младежки и блудкави, изпълнени със самосъжаление, с високопарни предположения за собствената ми значимост и с декларации за неща, които никога няма да направя отново. Зачудих се за какъв ли съм се мислил, когато съм ги писал.
Писанията ми за Умението и Осезанието отидоха в калъфа, както и обширният ми разказ за пътуването през Планинското кралство до страната на Праотците и издигането на Искрен Дракона. Поетичните ми напъни, посветени на Моли, полетяха в огъня, за да изгорят в последния пожар на страстта. Последваха ги учебниците, които бях съставил, за да помогна на Хеп да се научи на писане и смятане. Пресях писанията си, но въпреки това останаха прекалено много. Подложих ги на втори, още по-безмилостен подбор, и накрая калъфът успя да се затвори.
Станах, затворих очи и се опитах да преценя дали съм помислил за всичко. Накрая си казах, че задачата е безнадеждна. Бях проявил здрав разум да унищожа някои от свитъците само няколко дни след написването им. Други бях дал на Славея да ги занесе на Сенч. Не можех да определя дали нещо липсва. Когото и да накараш да си спомни какво е писал цели петнайсет години, задължително ще има пропуски. Бях ли описал времето ми с Черния Ролф и хората от Старата кръв? Сигурен съм, че бях разказвал за онези месеци, но дали бяха в отделен свитък, или отделни фрагменти, пръснати в останалите писания? Не бях сигурен. И не можех да знам какво е използвал свинарят, за да запали печката. Въздъхнах и се предадох. Бях направил всичко по силите си. В бъдеще щях да съм много по-внимателен какво поверявам на перото.