Обърнах се към Предан и зачаках. Тъмните му очи ме гледаха съсредоточено.
— Когато замина, ти с него ли тръгна?
Поклатих глава и казах истината.
— Не. Бях млад и той ми забрани.
— И не си се опитал да го последваш? — Не можеше да повярва, въображението му бе пламнало от онова, което самият той би направил на мое място.
Трудно ми бе да изрека следващите думи.
— Никой не знаеше къде е отишъл и по какви пътища. — Затаих дъх с надеждата, че това ще сложи край на въпросите му. Не исках да го лъжа.
Той се извърна и погледна към морето. Беше разочарован от мен.
— Питам се колко ли различни щяха да са нещата, ако беше заминал с него.
Често си казвах, че ако го бях направил, кралица Кетрикен никога нямаше да преживее управлението на Славен в Бъкип. Но вместо това отговорих:
— И аз често съм си задавал този въпрос, принце. Но няма начин да се разбере какво би могло да се случи. Можех би щях да съм в състояние да му помогна, но сега, като гледам към онова време, си мисля, че бих могъл и да съм пречка за него. Бях много млад, избухлив и буен. — Поех дъх и насочих разговора в желаната от мен посока. — Казвам ти тези неща, за да разбереш добре, че не съм майстор на Умението. Не съм изучавал всички тези свитъци… Прочел съм само някои от тях. Така. В известен смисъл сега и двамата сме ученици. Ще правя всичко по силите си да се образовам от свитъците, докато те уча на основните неща, които знам. Пътят е рискован и за двама ни. Разбираш ли?
— Разбирам. А Осезанието?
Не исках днес да обсъждаме това.
— Осезанието. То дойде при мен почти като при теб — натъкнах се случайно на него, когато се обвързах с едно пале. Бях вече зрял мъж, преди да срещна човек, който да се опита да постави разхвърляните ми познания в подредена схема. Отново времето бе мой враг. Научих много от него, но не всичко… далеч не всичко, ако трябва да съм искрен. Така че и при Осезанието ще ти предам онова, което знам. Но ще се учиш от несъвършен учител.
— Увереността ти е страшно вдъхновяваща — промърмори сърдито Предан. И миг след това се засмя. — Чудна двойка ще сме, като се препъваме заедно. Откъде започваме?
— Боя се, принце, че ще се наложи да започнем, като най-напред тръгнем назад. Трябва да бъдеш отучен от някои от нещата, които си овладял сам. Осъзнаваш ли, че когато опитваш Умението си, смесваш с него Осезанието?
Той ме погледна неразбиращо.
— Добре — казах след момент на несигурност. — Първата ни стъпка ще е да разплетем магическите ти способности. — Сякаш знаех как да го направя. Дори не бях сигурен, че собствените ми способности действат независимо една от друга. Зарязах тази мисъл. — Бих искал да продължим, като ти предам основите на Умението. Засега ще оставим Осезанието, за да избегнем евентуално объркване.
— Познавал ли си други като нас?
Отново ме натика в небрано лозе.
— В какъв смисъл като нас?
— Които владеят и Осезанието, и Умението.
Поех дълбоко дъх и издишах. Истина или лъжа. Истина.
— Мисля, че веднъж срещнах такъв човек, но не го разпознах. Мисля, че той дори не знаеше какво прави. Тогава реших, че е просто много силен в Осезанието. По-късно понякога се чудех колко добре разбираше какво става между моя вълк и мен. Подозирам, че е бил носител на двете магии, но ги е смятал за едно и също нещо и затова ги е използвал заедно.
— Кой е той?
Изобщо не трябваше да започвам да отговарям на въпросите му.
— Казах ти, че беше отдавна. Беше човек, който се опитваше да ми помогне да овладея Осезанието. А сега да се заемем с онова, заради което сме тук.
— Любезен.
— Какво? — Умът на момъка подскачаше като бълха. Трябваше да го науча да се съсредоточава.
— Любезен е бил добре обучен на Осезание, когато е бил малък. Може би не би имал нищо против да ме учи. Вече знае, че съм Осезаващ, така че няма да е разгласяване на тайна. И…
Мисля, че изражението ми го накара да млъкне. Изчаках, докато се овладея и съм в състояние да говоря нормално. После се престорих на по-мъдър, отколкото съм. Опитах се да го изслушам, преди да взема думата.