— Разкажи ми за Любезен. Защо мислиш, че е безопасно да му се довериш?
Хареса ми, че не отговори незабавно. Челото му се сбърчи и когато заговори, сякаш си спомняше събития от някакъв минал живот.
— За пръв път се срещнах с Любезен, когато ми подари котката. Както знаеш, тя бе дар от Бресинга. Мисля, че лейди Бресинга е идвала в замъка Бъкип и преди, но не си спомням да съм виждал Любезен. Имаше нещо в начина, по който ми даде котката… Мисля, че определено го беше грижа за добруването й; не ми я подари като някаква вещ, а като приятел. Може би защото и той е Осезаващ. Каза, че може да ме научи как да ловувам с нея, и още на следващата сутрин излязохме заедно. Тръгнахме сами, Том, за да не се разсейва котката. И той наистина ме научи как да ловувам, като обръщаше повече внимание на това, отколкото на факта, че е сам с принц Предан.
Млъкна и лицето му леко се изчерви.
— За теб това може да изглежда суетност, но е нещо, с което трябва да се занимавам непрекъснато. Приемам покана за нещо, което изглежда интересно, само за да открия, че поканилият ме повече се грижи да спечели вниманието ми, отколкото да сподели нещо с мен. Лейди Вес ме покани на представление с кученца, водено от майстори от Тилт. После седна до мен и през цялото време ми говореше за някакъв спор за земя със съседа й. Любезен не беше такъв. Научи ме как да ловувам с котката. Не мислиш ли, че ако ми мислеше злото, нямаше да се възползва от момента? Ловните злополуки не са чак такава рядкост. Едно падане от скала например. А ние ловувахме, и то не само онази сутрин, но през цялата седмица, докато той беше в Бъкип. И всеки ден беше едно и също. Само че по-добро, тъй като ставах по-умел. А най-хубавото стана, когато взе своята котка с нас. Наистина си помислих, че най-сетне съм намерил истински приятел.
Старият номер на Сенч ми послужи добре. Мълчанието е способно да задава въпроси, които е много неловко да се изразят с думи. Дори и такива, които човек не знае, че задава.
— Така. Когато… когато си помислих, че се влюбвам, когато смятах, че трябва да избягам от този годеж, аз… се обърнах към Любезен. Пратих му съобщение, защото когато се разделихме, той ми каза, че ако може да направи нещо за мен, трябва само да се обадя. Така че му пратих съобщение и дойде отговор, в който ми казваше къде да ида и кой може да ми помогне. И тук е странното, Том. Любезен твърди, че никога не е получавал вест от мен, нито ми е отговарял. Не съм го виждал, след като напуснах Бъкип. Дори когато стигнах Гейлтон и отседнах там, не го видях. Нито пък лейди Бресинга. А само слуги. Те настаниха котката ми сред техните.
Замълча и този път усетих, че няма да продължи, без да го подбутна.
— Но ти остана в имението?
— Да. Стаята беше наскоро подготвена, но не мисля, че това крило от сградата се използваше много. Всички подчертаваха нуждата от секретност, щом съм се измъкнал. Затова ми носеха храната, а когато пристигна вестта, че… че идваш, бе решено да се махна. Но онези, които трябваше да ме вземат, още не бяха пристигнали. Двамата с котката излязохме същата нощ и… твоят вълк ме намери.
Отново замълча.
— Останалото ми е известно — казах. Изпитвах съжаление и за двама ни. Но все пак попитах, за да съм сигурен: — И сега Любезен твърди, че изобщо не е знаел, че си там?
— Нито той, нито майка му са знаели. Закле се. Подозира, че един от слугите е задържал съобщението ми и го е предал на някой друг, който е отговорил и е уредил всичко останало.
— А въпросният слуга?
— Няма го. Изчезнал същата нощ, когато се махнах оттам. Преброихме дните назад и излезе така.
— Явно двамата с Любезен сте обсъдили подробно всичко — отбелязах, без да мога да скрия неодобрението в гласа си.
— Когато Лодвайн се разкри с истинските си намерения, си помислих, че Любезен трябва да е част от това. Чувствах се предаден. Това бе отчасти причина за отчаянието ми. Не само бях изгубил котката си, но и открих, че приятелят ми ме е предал. Не мога да ти опиша колко чудесно се почувствах, когато научих, че съм сгрешил. — На лицето му беше изписано облекчение и искреност.
Значи се доверяваше на Любезен Бресинга до такава степен, че вярваше, че той може да го учи на незаконната магия на Осезанието и да не го предаде. Или да го изложи на опасност. Каква ли част от това доверие се дължеше на болезнената му нужда от истински приятел? Направих сравнение с готовността му да се довери на мен и трепнах. Определено не му бях дал особени основания да се обвързва с мен, а ето че го бе направил. Сякаш бе толкова изолиран, че всеки близък контакт се превръщаше в ума му в приятелство.