Това реши въпроса. Сенч беше прав. Шишко или трябваше да бъде обучен, или да се приключи с него. Скрих тази мрачна мисъл от принца. А сега внимателно, момко. Не бързай. Това, че чуваш музиката, е ясно доказателство, че можеш да владееш Умението. Това, което усещаш сега, музиката и различните мисли, е по-скоро като носещи се в потока боклуци. Трябва да се научиш да не им обръщаш внимание и да се съсредоточаваш върху чистата вода, където можеш да пратиш мислите си както пожелаеш. Онова, което чуваш, откъслечните шепоти и емоции, идват от хора, които имат съвсем малки способности на Умели. Трябва да се научиш да игнорираш тези звуци. Колкото до музиката, тя идва от един по-силен в Умението, но засега той също трябва да бъде пренебрегван.
Но музиката е тъй хубава…
Така е. Но музиката не е Умение. Музиката е само посланието на един човек. Тя е като есенен лист по течението. Красив и изящен, но под него се крие студената сила на реката. Ако позволиш на листа да те разсее, може да забравиш за реката и да бъдеш пометен от нея.
С цялата си глупост насочих вниманието му към нея. Трябваше да се сетя, че талантът му изпреварва контрола му. Той се насочи към музиката и се съсредоточи върху нея, преди да успея да се намеся. И със същата скорост се отдалечи от мен.
Беше като да гледаш как течението внезапно грабва и отнася нагазило в плитчините дете. Отначало замръзнах от ужас. После се хвърлих след него, като много добре си давах сметка колко ще ми е трудно да го настигна.
По-късно се опитах да опиша всичко това на Сенч.
— Представи си някое от онези големи събирания, на които едновременно се водят много разговори. Заслушваш се в един, а после вниманието ти се привлича от нечий коментар зад гърба ти. След това пък чуваш фраза от трети. Изведнъж се изгубваш и започваш да се препъваш в думите на останалите. И не можеш да си спомниш кого си започнал да слушаш първо, нито пък да намериш собствените си мисли. Всяка чута фраза грабва вниманието ти и не можеш да различиш коя е по-важна от друга. Всички съществуват едновременно, еднакво привлекателни са и всяка като че ли откъсва парченце от теб и го отнася.
В Умението няма зрение, звуци и докосване. А само мисъл. В един момент принцът беше до мен — силен, непокътнат и самият той. В следващия бе насочил вниманието си твърде много към силна мисъл, която не бе негова. Както човек може бързо да разплете голяма плетка, като просто дръпне свободния край на нишката, така принцът започна да изчезва. Настигането на нишката и навиването й не възстановява дрехата. Но въпреки това се хвърлих във вихъра разпокъсани мисли и се пресегнах към него; мъчех се да уловя нишките му, да ги събирам и дърпам, като в същото време трескаво търсех тяхното отслабващо сърце и източник. Попадал бях и в много по-силни течения на Умението и успявах да се запазя непокътнат. Но опитът на принца бе много по-ограничен от моя. Раздиращото течение на съзнанията бързо го разкъсваше на парчета. За да го върна, трябваше да изложа на риск себе си, но вината беше моя, така че го заслужавах.
Предан! Пуснах мисълта широко и отворих ума си за отговор. Получих буря от объркване, когато по-слабо надарените с Умението усетиха намесата на мисълта ми в умовете си и се зачудиха какво ли и кой съм. Тежестта на внезапното им внимание се стовари върху мен и ме повлече, сякаш внезапно в мен се закачиха хиляди кукички и задърпаха в различни посоки.
Усещането бе силно, едновременно тревожещо и ободряващо. Може би най-странното бе колко ясно възприемах всичко. Може би Сенч бе прав да ми спре елфовата кора. Но тази мисъл бързо профуча покрай мен и се съсредоточих върху онова, което трябва да направя. Отърсих се от останалите, както вълкът отърсва водата от козината си. Усетих краткото им изумление и объркване, докато се откъсваха от мен, и отново се съсредоточих. ПРЕДАН! Мисълта изрева не името му, а концепцията за него, формата, която видях така ясно, когато мислите ми за първи път докоснаха неговите. Отговорът му дойде като питащо ехо, сякаш едва си спомняше кой е бил само преди няколко мига.
Улових го в плетеницата, пресях нишките му и ги задържах, като оставих другите да минат през представата ми за него. Предан. Предан. Предан. Почукването на мисълта ми бе като удари на сърце и потвърждение за него. После го задържах за момент, успокоявах го, и накрая усетих как се връща при себе си. Бързо се прибра около централните си нишки, които не бях възприел като част от него. Около принца цареше неподвижно спокойствие, което му помагаше да задържи мислите на света, докато се възстанови.