Том? — попита най-сетне. Онова, което ми отправи, беше частица от истинското ми аз, онази единствена страна, която му бях показал.
Да — потвърдих. — Да, Предан. За днес е достатъчно. Даже повече от достатъчно. Сега излез оттук. Върни се при себе си.
Заедно се отделихме от мъчителното течение, откъснахме се един от друг и се прибрахме в собствените си тела. Но докато се отдалечавахме от реката на Умението, сякаш някой друг ми проговори с далечно ехо от мисъл.
Добре сторено. Но следващия път бъди по-внимателен. И със себе си, и с него.
Посланието бе насочено към мен, аз бях целта на тази мисъл. Не вярвам Предан изобщо да я е доловил. Когато отворих очи при масата и видях колко е пребледнял, загърбих всички грижи за това чуждо Умение. Беше се отпуснал в стола, с клюмнала настрани глава и притворени очи. Капчици пот се стичаха по лицето му, устните му бяха полуотворени и се движеха вяло, когато вдишваше и издишваше. Първият ми урок за малко да стане последен.
Заобиколих масата и клекнах до него.
— Предан. Чуваш ли ме?
Той едва пое дъх. Да. На отпуснатото му лице заигра ужасна усмивка. Беше тъй прекрасно. Искам да се върна там, Том.
— Не. Не го прави. Дори не си и помисляй. Стой тук и сега. Съсредоточи се върху това да останеш в собственото си тяло.
Огледах набързо стаята. Нямаше какво да му предложа — нито вода, нито вино.
— След малко ще се оправиш — казах, но не бях съвсем сигурен, че е така. Защо не бях предвидил подобна възможност? Защо не го предупредих от самото начало за опасностите на Умението? Защото не бях очаквал, че ще се справи така добре още на първия си урок ли? Не подозирах, че ще се окаже достатъчно способен, за да успее да се забърка в неприятности. Е, сега вече знаех. Обучаването на принца се очертаваше по-опасно, отколкото бях предполагал.
Поставих ръка на рамото му, за да му помогна да се изправи. Вместо това сякаш всеки от нас скочи в ума на другия. Бях свалил стените си, за да го уча, а Предан нямаше никакви прегради. Главозамайването на Умението ме заля. Заедно с него чувах приглушения рев на мислите като бушуването на придошла река в далечината. Стой надалеч от това — посъветвах го и някак успях да го върна от ръба. Беше изнервящо да усещам омайването му. Навремето аз също бях усетил това притегляне на течението. То все още ме привличаше силно, но познавах неговите опасности и това уравновесяваше положението. Принцът бе като бебе, посягащо към пламъка на свещ. Отдръпнах го назад, застанах между течението и него и накрая усетих как закрива ума си от него.
— Предан. — Изрекох името му и в същото време го излъчих с Умението. — Време е да спреш. Беше достатъчно за един ден и твърде много за първия урок.
— Но… Аз искам… — Думите му бяха едва доловим шепот, но бях радостен, че ги изрече на глас.
— Достатъчно — казах и свалих ръка от рамото му. Той въздъхна и вдигна глава. Преборих се със собствените си изкушения. Трябваше ли да споделя силата си с него, за да му помогна да се възстанови? Трябваше ли да му издигна стени и да го защитавам, докато не се научи да плава в теченията на Умението? Трябваше ли да премахна наложената с Умението команда да не се опълчва срещу мен?
Когато за първи път ми бе предложено да се науча да използвам Умението, за мен това бе като нож с две остриета. От едната страна се намираше невероятната възможност да овладея магията, но от другата неизменно дебнеше опасността, че майстор Гален може да научи, че съм Осезаващ, и да ме унищожи. Никога не бях подхождал към Умението така открито и настойчиво като Предан. Много скоро опасността и болката бяха притъпили любопитството ми към кралската магия. Бях я използвал с неохота, привличан от пристрастяващото й обаяние и в същото време уплашен, че може да ме погълне. Когато открих, че пиенето на чай от елфова кора е в състояние да умъртви повика на Умението, не се поколебах да я използвам въпреки лошата й репутация. А сега бях свободен от опияняващото и въздействие и ентусиазмът ми към Умението се разпали от ентусиазма на принца и достъпа до свитъците. Също като Предан копнеех да се хвърля в главозамайващото течение. Стегнах се. Не биваше да позволявам да усети това от мен.
Бърз поглед към издигащото се в небето слънце ми показа, че времето ни почти е изтекло. Лицето на Предан бе възвърнало до голяма част цвета си, но косата му бе прилепнала от пот.
— Хайде, момко, стегни се.
— Уморен съм. Имам чувството, че мога да спя цял ден.
Не споменах за собствената си болка, която вече пускаше филизи.
— Знам. Но не бива. Искам да останеш буден. Заеми се с нещо активно. Излез да пояздиш или се упражнявай с меча. И най-вече — не мисли за първия урок. Не позволявай на Умението да те подлъже отново да се обърнеш към него днес. Докато не те науча да балансираш съсредоточаването си върху него и да го удържаш, то е опасно за теб. Умението е полезна магия, но има силата да привлича човека както медът привлича пчелата. Навлезеш ли сам, бъдеш ли разсеян от него, ще се озовеш на място, откъдето няма да може да те върне никой, дори аз. А тялото ти ще трябва да остане тук като някакво огромно лигавещо се бебе, което не забелязва нищо.