Отново го предупредих, че не бива да се опитва да използва Умението без мен, че трябва да извършва всичките си експерименти в мое присъствие. Сигурно прекалих, защото накрая той почти гневно заяви, че също е бил там и знае, че е изкарал късмет да се върне здрав и невредим.
Казах му, че се радвам, че го разбира. След това се разделихме. Той обаче спря на вратата и се обърна към мен.
— Какво има? — попитах го, когато мълчанието му се проточи.
Изглеждаше смутен.
— Искам да те попитам нещо.
Изчаках, но накрая трябваше да се обадя.
— Какво по-точно?
Той прехапа устна и се загледа в прозореца.
— За теб и лорд Златен — промълви най-сетне. И отново млъкна…
— Какво де, кажи! — попитах нетърпеливо. Сутринта отминаваше, а имах работа. Например да намеря начин да уталожа главоболието, което се бе стоварило отгоре ми с пълна сила.
— Ти… харесва ли ти да работиш за него?
Моментално разбрах, че не това е въпросът, който искаше да ми зададе. Запитах се какво го е обезпокоило. Нима ревнуваше заради приятелството ми с Шута? Дали не се чувстваше по някакъв начин изолиран?
— Той ми е приятел от много време — казах меко. — Вече ти казах, в онзи хан, докато се прибирахме. Ролите на господар и слуга, които играем сега, са само за удобство. Така имам възможност да присъствам на събития, на които не се очакват такива като мен. Това е.
— Значи не му… служиш наистина.
Свих рамене.
— Само когато подобава на ролята ми или когато ми е приятно да го полаская. От много време сме приятели, Предан. Почти няма нещо, което да не направя за него, или той за мен.
Видът му показваше, че не съм успокоил тревогите му, но ми се искаше засега да се задоволи с това. Можех да изчакам, докато намери подходящите думи. Той като че ли също бе склонен да остави темата, защото се обърна към вратата. Но когато постави ръка върху дръжката, внезапно заговори отново. Гласът му бе дрезгав, изричаше думите сякаш против волята си.
— Любезен казва, че лорд Златен харесва момчета.
Не казах нищо и той добави мъчително:
— В леглото. — Продължаваше да гледа към вратата. Тилът му бе станал ален.
Изведнъж се почувствах ужасно уморен.
— Предан. Погледни ме, моля те.
— Съжалявам — каза той и се обърна, но не можеше да ме погледне в очите. — Не биваше да питам.
Искаше ми се да не го бе правил. Искаше ми се да не откривам, че слухът е плъзнал толкова широко, че е стигнал и до неговите уши. Време беше да изясня нещата.
— Предан. Лорд Златен и аз не спим заедно. Всъщност никога не съм го виждал да си ляга с никого. Действията му спрямо Любезен бяха номер, целящ да накара лейди Бресинга да поиска да си тръгнем. Това е. Естествено, не можеш да споделиш това с Любезен. Трябва да си остане между нас.
Той пое дълбоко дъх и издиша.
— Не исках да си мисля така за теб. Но двамата изглеждате толкова близки. А и лорд Златен е джамайлиец, а всички знаят, че там не ги е грижа за подобни неща.
За момент се зачудих дали да не му кажа истината, но реших, че ще го натоваря прекалено много.
— Може би най-добре би било да не обсъждаш лорд Златен с Любезен. Ако стане дума за това, смени темата. Можеш ли да го направиш?
Той ми се усмихна криво.
— Все пак и аз съм ученик на Сенч.
— Забелязах, че напоследък отношението ти към лорд Златен стана по-хладно. Ако това е причината, на път си да загубиш, че не го познаваш по-добре. Стане ли ти приятел, никой не би могъл да намери по-верен от него.
Той кимна, но не каза нищо. Подозирах, че не съм разпръснал всичките му колебания, но поне бях направил всичко по силите си.
Той излезе и го чух да завърта ключа в ключалката, преди да се спусне по дългата спирална стълба. Ако го попитаха какво е правил тук горе, щеше да отговори, че е избрал кулата като място за сутрешно медитиране.
Отново огледах стаята и се зарекох да я оборудвам с неща, които да помогнат при опасности като днешната. Бутилка бренди, ако Предан трябва да си възвърне силите. И дърва за камината, тъй като зимата напредваше. Не споделях суровото мнение на Гален, че на учениците трябва да им бъде неудобно, за да се учат добре. Трябваше да говоря със Сенч по въпроса.