Зимата скъсяваше дните и уроците ми с Предан започваха по тъмно сутринта. Обикновено напускахме кулата на Искрен, преди изгревът да освети небето. И момчето, и Сенч настояваха да продължаваме, но аз бях твърдо решен да заложа на предпазливостта след разминаването на косъм от катастрофата.
В същия дух отлагах исканията на Сенч поне да оценя способностите на Шишко. Не беше трудно. Шишко имаше толкова желание да контактува с мен, колкото бе моето да го уча. На три пъти Сенч ни уреди срещи в покоите си. Всеки път слабоумният не се явяваше в уречения час. А и аз не го чаках. Отивах, виждах, че го няма, и си тръгвах. Всеки път Шишко обясняваше на Сенч, че е „забравил“ за срещата, но не можеше да скрие от стареца своите опасения и неприязън.
— Какво си му направил, че те мрази толкова? — настояваше да разбере Сенч. Съвсем честно му отговарях, че не съм правил нищо. Нямах представа защо слабоумният се страхува от мен. Но се радвах, че е така.
Уроците ми с Предан бяха пълна противоположност на това. Момчето ме посрещаше топло и ревностно всеки път и очакваше уроците си с нетърпение. Това ме изумяваше. Понякога тъжно си мислех какво ли щеше да е, ако принц Искрен бе моят първи наставник в Умението. Дали щях да отговоря със същата готовност, с каквато отговаряше синът му? Спомените ми от уроците на майстор Гален бяха болезнени до крайност. Не виждах мъдрост в повтарянето на рутинните похвати и умствени упражнения, целящи подготвянето на ученика за Умението. Всъщност Предан като че ли нямаше абсолютно никаква нужда от тях. За принца използването на Умението бе естествен изблик на душата му. Скоро вече се питах дали не съм се облагодетелствал от собствените ми ранни опити да овладея магията. Налагаше ми се да си пробивам път през собствените ми стени; за Предан сякаш не съществуваха никакви прегради. Беше еднакво склонен да сподели с мен колкото разстроения си корем, толкова и мислите си. Когато се отваряше, сякаш отприщваше всички пръснати и носещи се безцелно мисли в света и това почти ме смазваше. Него пък го плашеше, но и го очароваше, и двете емоции заедно му пречеха да постигне пълно съсредоточаване върху онова, което се опитваше да направи. Още по-лошо бе, че когато използваше Умението към мен, сякаш се опитваше да вдене въже в карфица. Искрен веднъж ми бе казал, че да изпиташ Умението на баща ми Рицарин било като да те сгази кон — връхлитал в тебе, хвърлял каквото имал да предаде и изчезвал. Същото бе с Предан.
— Ако успее да овладее таланта си, за нула време ще издуха учителя си — оплаках се на Сенч една много късна вечер, когато се случи да посети старите си покои. — Изпитах едва ли не облекчение, когато започнах да го уча на играта на камъчета на Кетъл. Отначало му бе трудно да я проумее, но вече започва да я схваща. Надявам се това да го забави малко и да го научи да търси в магията по-дълбоки модели. Всичко останало като че ли му се удава с лекота. Използва Умението, както малко куче инстинктивно забива нос в следата. Сякаш си припомня как се прави, а не го учи.
— И това лошо ли е? — сърдечно попита старият убиец и затършува сред билките по горните лавици, билки, винаги запазени за най-опасните му и силни буламачи. Усмихнах се, докато го гледах как се качва на една табуретка, и се запитах дали все още смята, че са на сигурно място.
— Може да е опасно. Щом ме надмине и започне да експериментира с другите сили на Умението, ще навлезе в области, в които нямам опит. Няма да мога дори да го предупредя за опасностите, да не говорим да го защитавам. — С отвращение бутнах настрана един свитък и тромавия ми превод към него. Тук Предан също ме надминаваше. Момъкът имаше дарбата на Сенч за писмености и езици. Моите опити бяха бавно и упорито превеждане дума по дума, докато Предан четеше изречение по изречение и измъкваше смисъла в кратки стегнати пасажи. Годините на откъсване от подобна работа бяха притъпили езиковите ми способности. Питах се дали не завиждам на ученика си за бързия му напредък. Това нямаше ли да ме направи лош учител?
— Може да го е получил от теб — замислено отбеляза Сенч.
— Какво да е получил?
— Умението. Знаем, че докосвате умове, откакто бе съвсем малък. А ти казваш, че Осезанието като магия не позволява това. Така че би трябвало да е Умението. Тоест, че може би си го научил да използва Умението още от най-ранна възраст, или най-малкото си подготвил ума му за него.
Посоката на мислите му не ми харесваше. Моментално в ума ми изникна Копривка и ме заля чувство за вина. Нима бях изложил на опасност и нея?