Стиснах зъби. Не казах, че не му се вижда сложно, защото нито носи магията в себе си, нито знае за какво говори. Уморен съм, рекох си, и обезсърчен. Не бива да си го изкарвам на стареца.
— Не съм съвсем сигурен как му наложих командата и затова не знам как да я отменя. Изобщо не е лесно „просто да я обърна“. Какво да му заповядам? „Опълчи ми се?“ Не забравяй, че Рицарин е направил същото с Гален. В гнева си е запечатал команда в него. И после нито той, нито Искрен успяха да намерят начин да я премахнат.
— Но Предан е твой принц и твой ученик. Това определено те поставя в различно положение.
— Не виждам какво общо има — отвърнах, мъчех се думите ми да не прозвучат сприхаво.
— Щом казваш. Просто си мисля, че би могло да ти помогне да я свалиш.
Капна няколко капки нещо в чайника. Помълча, после попита деликатно:
— Принцът наясно ли е какво си му направил? Знае ли, че си му заповядал да не ти се опълчва?
— Не! — Този път показах раздразнението си, но поех дъх и се овладях. — Не знае. Срамувам се, че го направих, срамувам се и че признавам, че се боя да му кажа. В много отношения тепърва го опознавам, Сенч. Не искам да му давам поводи да изпитва недоверие към мен. — Потърках чело. — Нали знаеш, не се срещаме при най-добрите обстоятелства.
— Знам, знам. — Потупа ме по рамото. — Така. Какво правиш с него?
— Предимно го опознавам. Превеждахме свитъци заедно. И „взех назаем“ няколко учебни оръжия от оръжейните, за да се упражняваме. Добър е с меча. Ако синините по мен са добър показател, сигурно съм успял по някакъв начин да отслабя командата, може би дори съм я заличил.
— Но не си сигурен?
— Не съвсем. Когато се упражняваме, не се опитваме наистина да се нараним един друг. Това просто е игра. Въпреки това нито веднъж не съм забелязвал да се въздържа или да ме оставя да победя с лекота.
— Аха. Знаеш ли, мисля си, че е добре, че тренирате. И уроците по Умение също. Мисля, че в живота му липсва този вид грубо приятелство. — Сенч взе големия чайник от огъня и изсипа гореща вода върху сместа от листа в малкия. — Е, само времето ще покаже. Хм. Изобщо използвате ли Умението?
Вдигнах ръка пред носа си. Ароматът на чая насълзяваше очите ми, но Сенч сякаш не забелязваше.
— Да. Правим някои упражнения, които да му помогнат да фокусира магията си.
— Да фокусира? — Сенч разклати чайника и му сложи похлупака.
— Когато използва Умението, направо крещи, да го чуят. Опитваме се да ограничим този вик, да го превърнем в шепот, предназначен само за мен. Работим също и върху това да ми предава само каквото иска да ми каже, а не цялата информация в ума си. Правим различни упражнения. Карам го да се опитва да докосне ума ми, докато седи на масата и разговаряме. След това продължаваме: може ли да достигне до мен и да предава какво яде, а същевременно да ми спестява кои се хранят с него? После си поставяме други цели. Може ли да огради ума си за моя? В състояние ли е да издигне стени, които да не мога да пробия дори посред нощ, докато спи?
Сенч взе една чаша, намръщи се и я избърса с края на широкия си ръкав. Опитах се да не се усмихна. Понякога, когато оставахме само двамата, се случваше да се превърне от голям благородник в съсредоточения старец, който ме бе научил на първия ми занаят.
— Мислиш ли, че това е разумно? Да го учиш как да затваря ума си за теб.
— Трябва да знае как да го прави, ако му се случи да попадне на човек, който не изпитва особено добри чувства към него. За момента съм единственият Умел, с когото може да се упражнява.
— Освен Шишко — посочи Сенч, докато си наливаше. Горещата зеленикавочерна течност почти шупна в чашата. Той я изгледа с отвращение.
— Мисля, че точно сега мога да се справя само с един ученик — казах сдържано. — Направи ли нещо за проблема на Шишко?
— Какъв проблем?
Усетих моментна тревога. Опитах се да я прикрия с по-небрежен тон.
— Мисля, че ти казах. Има проблеми с другите слуги. Бият го и му взимат парите.
— А, това ли? — Облегна се в стола си, сякаш това нямаше значение. Поех си облекчено дъх. Не беше забравил разговора ни. — Намерих предлог готвачът да му даде отделна квартира. Води се, че работи там, нали разбираш. В кухнята. Сега си има собствена стая до килера. Малка е, но доколкото знам, за първи път си има нещо само за себе си. Мисля, че му харесва.
— Е, това е добре. — Помълчах за момент. — Замислял ли си се да го отпратиш от Бъкип? Поне докато принцът не овладее Умението по-добре? Понякога необузданото му излъчване е доста разсейващо. Сякаш да се опитваш да направиш сложно изчисление, докато някой до теб смята на глас.