Сенч отпи от противната си напитка. Направи физиономия, после преглътна решително. Трепнах от съчувствие и не казах нищо, когато протегна дългата си ръка към чашата ми и отпи глътка вино, за да премахне гадния вкус. После заговори, гласът му бе дрезгав.
— Докато Шишко е единственият друг кандидат в Умението, с който разполагаме, никъде не го отпращам. Искам да е тук, където можем да го държим под око. И където можеш да се помъчиш да спечелиш уважението му. Правил ли си някакви опити с него?
— Не ми се е удавала възможност. — Станах за друга чаша и налях още вино за двама ни. Сенч се върна при масата. Остави чашите с отварата и виното една до друга и ги изгледа печално. — Не знам дали ме отбягва, или има други задачи, които просто не му позволяват да дойде.
— Напоследък има и други задачи.
— Е, това обяснява защо не го е грижа за работата тук — отбелязах кисело. — Един ден се сеща да смени изгорелите свещи с нови, на следващия не. Понякога камината е почистена и заредена с дърва, друг път има само пепел и въглени. Мисля, че го прави от неприязън към мен. Прави колкото се може по-малко.
— Не може да чете, така че не мога да му дам списък със задачи. Понякога изпълнява всичко, което му кажа, понякога не. Това го прави само лош прислужник, но не и мързелив или злобен. — Сенч отново отпи от отварата си и този път не успя да се сдържи и се закашля. Бързо дръпнах свитъците от полетелите пръски. Той избърса уста с кърпата си и попи течността по масата. — Моля за извинение — каза сърдито, очите му бяха насълзени. Надигна чашата с вино.
— Каква е тази отвара?
— Горски лист. Вещерско масло. Морски креп. И някои други билки. — Отново отпи от сместа и преглътна с помощта на виното.
— За какво е? — Някъде в мен се размърда спомен.
— Имам си едни проблеми — уклончиво отговори той, но аз станах и разрових свитъците на масата. Почти моментално намерих онзи, който ми трябваше. Илюстрациите бяха все още ярки, въпреки изминалите години. Развих го и посочих рисунката на горския лист.
— Тези билки се споменават тук като полезни за откриване на кандидата за Умението.
Той ме изгледа безизразно.
— И какво?
— Сенч. Какво правиш? Какво си намислил?
Известно време той продължи да ме гледа мълчаливо. После запита хладно:
— Да не ревнуваш? И ти ли мислиш, че нямам право на даденото ми по рождение?
— Какво?!
Странен гняв се изля от него в порой думи.
— Не ми беше даден шанс дори да ме проверят за Умението. Копелетата не се учат на него. За теб Умен направи изключение. Да, аз съм Пророк не по-малко от теб. И владея някои от по-нисшите магии, както би трябвало да си разбрал досега.
Беше разстроен, а аз не знаех защо. Кимнах и казах успокояващо:
— Като гадаенето по вода. Така разбра за атаката на Алените кораби срещу Нитбей навремето.
— Да — със задоволство отвърна той. Седна в стола, пръстите му шареха по ръба на масата като краката на паяк. Запитах се дали билките не са го хванали. — Да, владея някои магии. И може би, ако ми се отвори възможност, бих могъл да имам и магията на своята кръв, магията, на която имам право. Не се опитвай да ми го отказваш, Фиц. През всичките онези години собственият ми брат забрани дори да ме проверят. Добре бе да пазя гърба му, добре бе да уча синовете и внука му. Но не и да ми бъде дадена полагащата ми се по право магия.
Зачудих се колко ли дълго се е трупало това негодувание в него. После си спомних радостната му възбуда, когато Умен позволи да се уча, и отчаянието, когато се провалях и дори не обсъждах уроците си с него. Това бе много стар гняв, който едва сега се разкриваше пред мен.
— Но защо сега? — попитах. — Свитъците за Умението са у теб от петнайсет години. Защо си чакал?
Мислех си, че зная какъв ще е отговорът — че е искал да съм близо до него и да му помагам. Отново бях изненадан.
— Какво те кара да мислиш, че съм чакал? Вярно, положих повече усилия напоследък, защото сега отчаяно се нуждая от магията. Вече говорихме за това. Знаех си, че няма да поискаш да ми помогнеш.
Вярно бе. Но ако ме беше попитал защо, нямаше да успея да му отговоря. Избегнах въпроса.
— Защо ти е необходима точно сега? Страната е сравнително мирна. Защо да се излагаш на риск?
— Фиц. Погледни ме. Погледни ме! Остарявам. Времето ми изигра коварен номер. Когато бях млад и способен, бях заключен в тези покои, принуден да остана скрит и безсилен. А сега, когато имам възможност да поставя трона на Пророците на солидна основа, когато фамилията ми се нуждае най-много от мен, съм стар и изнемощявам. Умът ми се препъва, гърбът ме боли, спомените ми се замъгляват. Мислиш ли, че не виждам ужаса на лицето ти всеки път, когато ти кажа, че трябва да прегледам записките си, за да ти намеря една или друга информация? Е, представи си аз как се чувствам. Представи си какво е да нямаш собствени спомени, които да са ти винаги на разположение. Да се мъчиш да се сетиш някое име, внезапно да изгубиш нишката на разговора насред някоя шега. Отчайваше се като момче, когато си мислеше, че тялото ти те предава и не е в добра форма. Но пък винаги си имал своя ум. А аз си мисля, че започвам да губя своя.