Беше ужасно откровение, сякаш бях открил, че самите основи на замъка Бъкип са отслабнали и се рушат. Едва напоследък започнах да оценявам цялостно всички хитрини, които Сенч беше направил за Кетрикен. Заплетената мрежа от отношения, образуващи политиката на Бъкип, ме беше уловила и ми бе трудно да я възприема изцяло, докато се намирах в нея. Когато бях момче, Сенч ми обясняваше всичко ставащо в замъка и аз се задоволявах да приема думите му. Сега виждах нещата с очите на зрял мъж и сложността на всичко това бе зашеметяваща.
И пленителна. Беше като играта с камъчета на Кетъл, само че много по-мащабна. Движеха се пионки, променяха се съюзи, силата преминаваше от един на друг понякога в рамките само на няколко часа. Това правеше дълбочината на познанията на Сенч още по-изумителна, тъй като той беше водил балансиращите действия на кралица Кетрикен при осигуряването на лоялността на благородниците. Не бях в състояние да съм в течение на всички тези неща, но те все пак си оставаха взаимосвързани.
От завръщането си в Бъкип, се възхищавах как старецът успява да съчетае всичко това и се ужасявах от деня, в който не би могъл да го прави. Нищо вече не бе толкова лесно за него, колкото навремето. Наличието на „записките“ му — дебели подвързани в джамайлийски стил томове — беше знак, че вече не се доверява на собствената си памет. Имаше шест еднакви тома с червена, синя, зелена, жълта, лилава и златиста корица, по един за всяко херцогство. Как решаваше коя информация към кой се отнася бе непосилен за мен въпрос. В седмия том, който бе бял с елена на Пророците на корицата, водеше ежедневните си записки. Най-често се съвещаваше с него и прелистваше откъсите от слухове, разговори и обобщения на шпионски доклади. И макар да го пазеше в тайна и да го държеше в скритата си стая, бележките му бяха на неговия си език. Не ми предложи достъп до томовете, а и аз не поисках. Сигурен съм, че вътре имаше много неща, за които не бих искал да научавам. А беше и по-безопасно за шпионите в Шестте херцогства, защото бих могъл случайно да издам тайни, за които нямам представа. Но опасенията на Сенч за отслабващата му памет все още не обясняваха действията му.
— Знам, че напоследък ти е все по-трудно. Но защо тогава се товариш още повече, като се опитваш да усвоиш Умението?
Ръцете му на ръба на масата се превърнаха във възлести юмруци.
— Заради онова, което прочетох. Заради онова, което ми разказа, че си постигнал с него. В текстовете се казва, че един Умел може да възстанови собственото си тяло, да удължи годините си. Колко стара бе онази Кетъл, с която пътува? На двеста? На триста? А е била достатъчно яка, за да издържи зима в Планините. Ти самият си ми казвал, че си докосвал вълка си и сте ставали едно цяло, поне за известно време. Ако можех да се отворя за твоето Умение, не би ли го сторил за мен? Или ако откажеш, както мисля, че би направил, не мога ли да го направя за себе си?
И сякаш, за да покаже силата на решението си, грабна чашата и я пресуши на един дъх. Задави се и се закашля. Устните му бяха потъмнели от тъмната отвара.
— Забелязвам, че не гориш от желание да ми предложиш помощта си — отбеляза горчиво, докато бършеше уста.
Въздъхнах тежко.
— Сенч. Едва познавам основните неща, на които се мъча да науча принца. Как мога да ти предложа да те уча на нещо, което самият аз почти не разбирам? Ами ако…
— Това е най-голямата ти слабост, Фиц. През целия ти живот. Твърде много предпазливост. Недостатъчно амбиция. Умен харесваше това. Никога не се е страхувал от теб, както се страхуваше от мен.
Зяпнах го, изпълнен с болка, а той продължи, сякаш не забелязваше какъв удар ми е нанесъл.
— Не очаквах от теб да го одобриш. Не че се нуждая от одобрението ти. Мисля, че е по-добре сам да изследвам покрайнините на тази магия. Отворя ли вратата… е, тогава ще видим какво ще си помислиш за стария си наставник. Може и да те изненадам, Фиц. Мисля, че я имам, че може би винаги съм я имал. Ти самият ми загатна за това, когато спомена за музиката на Шишко. Чувам я. Така ми се струва. В покрайнините на съзнанието си, точно когато се унасям в сън нощем. Мисля, че имам Умението.
Не знаех какво да кажа. Сенч ме чакаше да реагирам на твърдението му, че притежава Умението. А аз си мислех, че никога не ми е липсвала амбиция, а само че стремежите ми не съответстват на неговите намерения относно мен. Така че мълчанието се проточи и стана още по-неловко. И когато той го наруши, като смени темата, нещата само се влошиха.